Дийн Кунц - Полунощ

Задъханото му дишане малко се успокои. Пулсът му беше ускорен, както при бягане, но постепенно се връщаше към нормалното. Също и главата му се проясни, макар и не напълно, тъй като мирисът на кръв все още го замайваше като силен парфюм.

Той се отблъсна от шкафа и се примъкна до Пениуърт. Мъжът все още лежеше свит на кълбо. Само следи от животински черти имаше върху лицето и ръцете му и сега много повече приличаше на човек. Припевът с името на майка му действаше почти така добре, както споменът на Ломан за любовта му към близките.

Ломан остави пушката и със скована от напрежение ръка се пресегна към Пениуърт и го хвана за ръката.

— Хайде да се махаме оттук, приятелче, да се махаме от тази миризма!

Пениуърт го разбра и с мъка се вдигна на крака. Притисна се към Ломан и се остави да бъде изведен от стаята далече от двамата мъртви регресирали. Влязоха в трапезарията.

Тук мирисът на урина преобладаваше и задушаваше мириса на кръв, който се носеше откъм спалнята. Така беше по-добре. Това въобще не беше неприятна миризма, както си мислеше преди, а прочистваща и стипчива.

Ломан сложи Пениуърт да седна на един стол, единствения оцелял в стаята.

— Оправяш ли се?

Пениуърт го погледна, поколеба се и кимна. Всички признаци на звероподобно превъплъщение бяха изчезнали от ръцете и лицето му, въпреки че плътта му беше странно подпухнала още в преходна форма. По лицето му имаше сякаш следи от кожна болест, с големи бучки от челото до брадичката. Цялото беше в подутини, чиято червенина му придаваше гневен израз. Обаче пред очите на Ломан тези болестни симптоми изчезнаха и Нейл Пениуърт възвърна човешкия си вид.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита го Ломан.

— Да.

— Стой тук.

— Добре.

Ломан излезе и отвори входната врата. Помощникът, застанал на пост отвън, беше напрегнат от стрелбата и писъците и едва не простреля шефа си, преди да го познае.

— Дявол го взел! — рече помощникът.

— Свържи се с Шедак по компютърната връзка — каза Ломан. — Той ми трябва тук. Веднага! Трябва да го видя веднага!

Сам дръпна тежките сини завеси, а Хари запали една нощна лампа. Слабата светлина не успя да прогони мрака и въпреки това заслепи Теса, чиито очи вече бяха зачервени от умора.

Сега тя за пръв път успя да разгледа стаята. Беше оскъдно мебелирана — стол, висока маса до него, телескоп, лакиран черен шкаф с авангардна форма, две еднакви нощни шкафчета, малък хладилник в ъгъла, голямо сгъваемо болнично легло без покривка, но с много възглавници и шарени чаршафи с различни фигури в червено, оранжево, виолетово, зелено, синьо и черно, като някакво платно, нарисувано от умопомрачен художник-далтонист.

Хари усети, че тя и Сам реагираха на тази гледка и заобяснява:

— Ето на, това е цяла история, но си струва да я разкажа. Моята прислужница, госпожа Хансбок, идва веднъж седмично и пазарува вместо мен. Обаче аз всеки ден изпращам Мууз за вестници. Той носи две торбички, овесени на врата му, по една от всяка страна. В тях слагам бележка и малко пари и той отива до близкия универсален магазин — единственото място, където ходи, когато не съм с него. Продавачът в малката бакалница, Джими Рамис, ме познава много добре. Джими прочита бележката и слага кутия мляко, шоколад или онова, което ми трябва, в торбичките и Мууз ги носи. Той е надеждно и добро куче-помощник, най-доброто. В службата „Приятели на човека“ ги обучават много добре. Мууз никога не гони котките, когато ми носи вестника и млякото.

Кучето надигна глава от скута на Теса, джафна и се ухили, сякаш разбра похвалата.

— Един ден то се върна и освен нещата, за които го бях изпратил, носеше тези чаршафи и калъфки за възглавници. Та аз се обаждам на Джими Рамис, питам го какво става, а Джими ми казва, че нищо не знае, казва, че никога не е виждал тези чаршафи. Универсалният магазин е собственост на бащата на Джими. Той също притежава и изкупвателен пункт за обезценени стоки до магистралата. Помислих, че тези чаршафи са били нещо, което не е могъл да възприеме. Джими ги е видял, решил е, че са глупави, но че стават, за да си направи шега с мене. Обаче по телефона ми каза: „Хари ако знаех нещо за чаршафите, щях да ти кажа, но аз не знам.“ А аз му отговарям: „Искаш да кажеш, че Мууз е отишъл сам да ги купи?“ Джими отвръща: „Е, не, сигурно ги е свил отнякъде“. И аз казвам: „А как ги е пъхнал толкова добре в торбичките?“ Джими отговори: „Не зная, Хари, но това е едно гениално куче, макар да изглежда грубиянин.“