Дийн Кунц - Полунощ

Насочил телескопа към мястото, определено от Хари, Сам успя да открие и разгледа добре къщата на Симпсънови от другата страна на „Конквистадор“, северно от католическото гробище. Беше глуха и тъмна.

С главата на кучето в скута си, Теса се обади от леглото:

— Всичко това трябва да се свърже — първо, нещастните смъртни случаи, онова, което онези хора са правили на Ела Симпсън и накрая тези… таласъми…

— Да, може да се върже — съгласи се Сам. — А възелът за разплитане е електронната фирма „Ню Уейв“.

Той им разказа какво беше открил, докато работеше с компютъра в патрулната кола зад общинската сграда.

— „Муунхок“? — озадачи се Теса. — Промени? В какво ще променят хората?

— Нямам представа.

— Нима в… подобни таласъми?

— Не, аз не виждам смисъла от това, а както разбирам, почти две хиляди души в този град са минали през тази процедура, каквато и да е тя, по дяволите. Ако наистина има толкова много от тези таласъми, описани от Хари, то градът ще гъмжи от тях като зоологическата градина в Зоната на здрача.

— Две хиляди — замисли се Хари. — Това е две трети от населението на града.

— А останалите ще минат през Промяната към полунощ — каза Сам. — След по-малко от двайсет и четири часа.

— Сигурно и аз съм включен в списъка — каза Хари.

— Да. Видях ви в списъците им. Вие сте определен за промяна в последния етап между шест тази вечер и полунощ. Така че имаме около четиринайсет и половина часа, преди да дойдат да ви търсят.

— Това е чудовищно — каза Теса.

— Да — съгласи се Сам. — Напълно.

— Не вярвам, че това е истина — каза Хари. — Но ако не е, то защо косите ми настръхват?

— Шолник!

Като смъкваше ризата си, събуваше обувките и трескаво хвърляше всичко, което му пречеше, Бари Шолник не обърна внимание на Ломан.

— Бари, спри, за Бога! Не разрешавай да ти се случи! — извика разгорещено Пениуърт. Беше блед и се тресеше. Ломан погледна от Шолник към Пайзър и в погледа му долови същия див огън, който предшестваше регресията.

— …тичай на свобода, на лов, кръв, нужда, кръв…

Кошмарният напев на Пайзър се заби като клин в главата на Ломан и той поиска да се изскубне от него. Обаче… не, не беше като клин! Беше странно мелодичен, проникващ дълбоко. Пронизваше го не като стоманено копие, а като музика. Точно по тази причина искаше това да спре, защото му допадаше, съблазняваше го, подтикваше го да отхвърли грижите и отговорностите си. Караше го да се оттегли от прекалено сложния интелектуален живот и да приеме съществуване, изтъкано главно от физически удоволствия, да приеме различен свят, чиито граници бяха фиксирани от секса и храненето, от тръпката от лова. Животинският напев на Пайзър го теглеше към свят, където споровете се уреждаха главно със сила и в който никога повече нямаше да се тревожи или да се замисля.

— …нужда, нужда, нужда… да убивам…

Тялото на Шолник се наведе напред и гръбначният му стълб се видоизмени. Гърбът му загуби формата си, характерна за човешкия вид. Кожата му стана пореста…

— …ела, бързо, бързо, ловът, кръв, кръв…

И докато лицето на Шолник се преобразяваше, устата му се разчекна невероятно чак до ушите и заприлича на някое вечно ухилено влечуго.

Напрежението в гърдите на Ломан растеше с всяка секунда. Беше разгорещен, подуваше се, жегата напираше отвътре, сякаш метаболизмът му действаше хиляди пъти по-бързо от обикновено, подготвяйки го за преобразяване. „Не!“ Пот се стичаше от него. „Не!“ Стаята му се стори като голям казан, в който вреше, сякаш плътта му вече започваше да се топи.

Пениуърт повтаряше:

— …искам, искам… искам… — ала едновременно с това бясно клатеше глава с желание да отрече каквото иска. Ревеше и трепереше блед като платно.

Пайзър стана от земята и се отлепи от стената. Движеше се плавно и гъвкаво и въпреки че можеше да стои изцяло изправен, в променено състояние беше по-висок от Ломан, едновременно съблазнителна и застрашителна фигура.

Шолник изпищя.

Пайзър оголи страшните си зъби и изсъска към Ломан, сякаш искаше да му каже: „Ела с нас или умри…“

С вик, изразяващ отчаяние и радост, Нейл Пениуърт хвърли пушката си и хвана лицето си с ръце. Сякаш това докосване беше катализатор на алхимична реакция — и двете му ръце и лицето, започнаха да се променят.

У Ломан се надигна гореща вълна и той извика, ала без радостта на Пениуърт и без вика на облекчение на Шолник. Докато все още можеше да се контролира, той вдигна оръжието и изстреля цял пълнител от упор в Пайзър.