Дийн Кунц - Полунощ

Пениуърт нададе нисък, приглушен звук, сякаш споделяше мъчението на Пайзър.

Ломан погледна помощника си. Лицето на Пениуърт беше покрито с тънък слой пот.

Ломан почувства, че той също се поти. Струйка пот застана по лявото му слепоочие. Бунгалото беше затоплено, но едва ли се потеше от това. Тази пот беше студена, от страх и от още нещо. Почувства стягане в гърдите, надебеляване на шията, което му пречеше да преглъща, и дишането му се учести, сякаш беше изкачил на един дъх сто стъпала.

С жален, агонизиращ писък Пайзър отново започна да регресира. Костите му шумно се наместваха, плътта му съскаше и ужасното същество пак застана пред очите им. Пайзър отново се превърна в онова, което бяха видели — в отблъскващ звяр.

Едновременно отблъскващ, но и впечатляващ с някаква странна ужасяваща красота. Издадената напред огромна глава беше неестествено наклонена и макар да му липсваше грациозната извивка на човешкия гръбначен стълб, това нещо излъчваше някаква привлекателност.

Стояха мълчаливо.

Пайзър се свлече на земята с наведена глава.

Шолник се обади от прага:

— Божичко, той не може да се измъкне!

Макар проблемът на Пайзър да можеше да се свърже с пропуск в технологията на превръщане от Старомоден в Нов човек, Ломан допускаше, че Пайзър още има силата да се преобразява, да стане човек при по-силно желание, но може би просто не искаше да приеме човешки вид отново. Беше се превърнал в това, защото явно намираше тази алтернативна форма за по-привлекателна от човешкия си вид и не желаеше да я подмени.

Пайзър вдигна глава и погледна към Ломан, после към Пениуърт, към Шолник, най-накрая пак към Ломан. Ужасът от това негово състояние вече не личеше. Сякаш се хилеше срещу тях с изкривената си муцуна. Дивият блясък в очите му ту изразяваше молба, ту хищническа свирепост. Пак издигна ръце пред очите си, сгърчи дългите си пръсти и ги загледа с възхищение:

— …да ловя… ловя… убивам… кръв, кръв, убивам… нужда…

— Как, по дяволите, да го хванем, щом не ни позволява? — запита Пениуърт с особено надебелял леко провлачен глас.

Пайзър спусна ръка към чатала си и се почеса леко, разсеяно. Отново погледна Ломан, след това нощта, напираща през прозореца.

— И аз се чувствам… — Шолник не довърши изречението си.

Пениуърт също не беше многословен.

— И ние… нали… и ние бихме могли…

Напрежението в гърдите на Ломан нарастваше. Гърлото му ставаше по-стегнато и той се потеше непрекъснато.

Пайзър издаде лек зовящ звук, някакво животинско предизвикателство към нощта, провъзгласяващо мощта си и животинската си хитрост. Скимтенето му би трябвало да възмути Ломан, ала то събуди в него необяснимо желание, същото, което го беше обзело пред къщата на Фостърови, когато чу трима регресирали да си подвикват в тъмнината.

Стиснал зъбите си с такава сила, че челюстта го заболя, Ломан се напрегна, за да устои на дяволското желание.

Пайзър нададе още един вик:

— Тичай на лов… свободен, свободен… ела с мен, ела, ела, нужда, нужда…

Ломан усети, че отпуска пушката. Мерникът се насочи към пода вместо към Пайзър.

— …тичай, на свобода… свобода…

Зад гърба си Ломан чу вик на облекчение.

Погледна и видя как Шолник сваля оръжието. Странни трансформации ставаха с лицето и ръцете на помощника му. Той свлече подплатеното си черно униформено яке, хвърли го и разтвори ризата си. Скулите на лицето и челюстите му се сгърчиха и се разтегнаха напред, челото му се дръпна назад и той се преобрази.

Когато Хари Талбот престана да разказва за вампирите, Сам на свой ред погледна през телескопа. Той го обърна наляво, докато намери мястото до двора на „Калан“, където неотдавна „съществата“ се бяха събрали.

Не беше съвсем сигурен точно какво търси. Предполагаше, че „съществата“ няма да се върнат точно по това време само за да му позволят да ги разгледа. А в сенките и в изпотъпканата трева, в която само преди няколко часа се бяха въргаляли „те“, нямаше нищо, което да му подскаже как точно изглеждаха. Нито пък нещо за целите, преследвани от тях. Сигурно самият той искаше да свърже в представата си образа на маймуната-куче с вампир и да го направи по-осезаем, за да знае какво преследва.

Както и да е, Хари имаше и други истории освен тази. Както си седяха в тъмната стая и го слушаха, си представиха, че са се събрали да си разказват страшни случки около лагерен огън. Той обаче им разказа истинска случка за това, как е видял Денвър Симпсън, Док Фиц, Рийз Дорн и Паул Хоуторн да връзват Ела Симпсън и да я мъкнат нагоре към спалнята. Бяха приготвили огромна спринцовка със златиста течност, готова за инжектиране.