Дийн Кунц - Полунощ

Докато Шедак прекосяваше двора към предната веранда, далечен тътен се надигна над Пасифика. Със силния вятър, подгонил мъглата на изток, идваше и буря откъм запад. През последните няколко часа черни облаци се скупчваха в небесата и засенчваха ярките звезди, които проблясваха иззад мъглата. Далечни светкавици раздираха тъмнината. Нощта стана още по-мрачна. Под шлифера, подплатен с кашмир, Шедак почувства студа.

Двама помощник-шерифи седяха в черно-белите си коли в алеята. Бледите им лица надзъртаха зад прашните прозорци на колата. Помисли си, че те го гледат със страх и почит, тъй като в известен смисъл той беше техният създател.

Ломан Уоткинс го чакаше в първата стая, в която цареше пълна разруха. Нейл Пениуърт седеше върху единствения оцелял стол. Изглеждаше зле и с неохота срещна погледа на Шедак. Уоткинс крачеше напред-назад. Няколко пръски кръв обагряха униформата му, но изглеждаше здрав. Ако е бил ранен, раните му са били малки и вероятно са се затворили. Вероятно тази кръв беше на някой друг.

— Какво става тук? — попита Шедак.

Без да обърне внимание на въпроса, Уоткинс нареди на помощника си:

— Иди при колата, Нейл. Стой по-близо до другите.

— Да, сър — съгласи се Пениуърт. — Седеше свит на две, втренчен в обувките си.

— Ще се оправиш, Нейл.

— Аха.

— Не го казвам просто така. Заповядвам ти да се поправиш. Вече си доказал, че можеш.

Пениуърт кимна, стана и се запъти към вратата.

Шедак повтори:

— Какво става тук?

От другия край на стаята Уоткинс го подкани:

— Елате с мен.

Гласът му беше твърд и студен като лед, проникнат от гняв и страх едновременно, но видимо лишен от боязливия респект, с който той разговаряше с Шедак, откакто беше променен през август.

Недоволен от промяната в поведението на Уоткинс и доста обезпокоен, Шедак намръщен го последва по коридора.

Полицаят спря пред затворена врата и се обърна към Шедак:

— Вие ни казахте, че след инжектирането на тези… биочипове биологичната ни жизненост ще се увеличи.

— Всъщност, не употребяваш правилен израз. Това въобще не са чипове, а невероятно малки микросфери.

Независимо от регресията и от някои други проблеми, възникнали около проекта „Муунхок“, гордостта на Шедак от неговото откритие не беше намаляла. Всякакви недоразумения можеха да бъдат отстранени. Дребните пречки лесно щяха да се премахнат от системата. Той продължаваше да бъде геният на своето време. Не само беше уверен в това, беше непоколебимо сигурен, както беше сигурен откъде изгрява слънцето.

— Гений…

Обикновеният силиконов микрочип, причинил компютърната революция, беше голям колкото нокът и съдържаше милиони схеми, отпечатани чрез фотолитография. Най-малката схема върху чипа беше една стотна от ширината на човешки косъм. Откритията в литографията с Х-лъчи, чрез използването на огромни акселератори на частици, наречени синкротони, в края на краищата позволиха отпечатването на милиарди схеми върху един чип, с елементи, дребни колкото една хилядна от дебелината на човешки косъм. Намалените размери позволяваха увеличаване бързината на компютъра, подобрявайки функциите и качествата му.

Микросферите, разработени от „Ню Уейв“, бяха една четири хилядна от размерите на микрочип. Върху всеки чип бяха гравирани четвърт милион схеми. Това беше постигнато чрез прилагането на коренно нова форма на литография с Х-лъчи, което даде възможност да се гравират схеми върху учудващо малки повърхности, без да е необходимо тези повърхности да са неподвижни.

Промяната на старомодните хора в хора на Новата раса започна с инжектиране в кръвта. Те въздействаха, обаче самият материал беше биологически инертен, така че имунната система не се задействаше. Съществуваха различни видове микросфери. Някои бяха предназначени да променят сърцето, което означаваше, че минаваха през вените към сърцето и се установяваха там, закрепвайки се към стените на кръвоносните съдове, които обслужваха сърдечния мускул. Други сфери бяха предназначени за черния дроб и белите дробове, за бъбреците и т.н. Те се събираха накуп около тези места и бяха устроени по такъв начин, че когато се допираха, схемите им се свързваха.

Тези натрупвания, разпръснати из тялото, в крайна сметка осигуряваха около петдесет милиарда работещи схеми, които съдържаха потенциал за обработка на данните значително по-голям от най-големите суперкомпютри от осемдесетте години на века. В известен смисъл в човешкото тяло беше вкаран суперкомпютър чрез инжекция.