Дийн Кунц - Полунощ

Уоткинс се намръщи и прокара трепереща ръка по мокрото си чело.

— Това и аз го виждам, заздравяването на раните, обаче откъде получаваме способността така коренно да се изменяме, да търсим друг биологичен вид? Нали и кофи да погълнем от тези биологични химикали, те не са проектирани да разкъсват телата ни и да ги реконструират за минута-две. Как става това?

Шедак за момент срещна погледа на другия човек, извърна очи, покашля се и отговори:

— Виж какво, всичко това мога да ти обясня по-късно. Точно сега искам да видя Пайзър. Надявам се, че сте го хванали, без да му навредите.

Когато Шедак направи крачка към вратата, за да я отвори, Уоткинс сграбчи китката му и я стисна силно. Шедак беше потресен. Той не разрешаваше да го докосват.

— Пусни ми ръката.

— Как така тялото приема друг вид толкова бързо?

— Казах ти, това ще обсъдим по-късно.

— Сега! — Решителността на Уоткинс набразди лицето му. — Сега, защото ме е обхванал такъв страх, че не мисля ясно. Когато страхът ми е на това ниво, все едно не живея, Шедак. Я ме погледни. Треса се. Чувствам се така, сякаш ще се разпадна на части, на милион парчета. Ти нямаш понятие какво стана тук тази вечер, инак би се чувствал като мен. Кажи ми. Трябва да знам. Защо телата ни се променят така внезапно?

Шедак се поколеба:

— Сега изяснявам това.

Удивен, Уоткинс пусна ръката му и каза:

— Ти… ти искаш да кажеш, че не знаеш?

— Това е страничен ефект. Вече навлязох в проблема (което беше лъжа), но имам много повече работи да върша.

Първото, което трябваше да разбере, беше феноменът с оздравителните сили на Новата раса, който без съмнение имаше нещо общо с метаморфозата им в друг вид.

— Значи вие ни подложихте на това, без да знаете какви могат да бъдат, последиците? — Ломан се задъхваше.

— Няма учен, който да предвиди всички странични ефекти. Той работи с вярата, че те няма да попречат много на крайната цел.

— Но те пречат на крайната цел — каза Уоткинс с гняв, доколкото можеше да го изрази като човек от Новата раса. — Господи, как направихте това с нас?

— Аз направих това за вас.

Уоткинс го изгледа, после отвори вратата на стаята.

— Гледайте!

Шедак влезе вътре. Килимът беше подгизнал от кръв и стените бяха изпръскани целите. Намръщи се от вонята. Намираше всички биологични миризми за необикновено отблъскващи, навярно защото му напомняха, че човешките същества са много по-неефикасни и по-нечисти от машините. След като спря до първото тяло, проснато с лице надолу близо до вратата, и го разгледа, той се извърна към другото тяло.

— Вече две? Две тела на регресирали, двама убити? Две възможности да изследвам психологията им, а ти ми ги отне.

Уоткинс не се плашеше от критика.

— Беше на живот и смърт. Нямаше как да постъпя иначе.

Беше разгневен до степен, несъответстваща на личност от Новата раса, макар че главното чувство, възбуждащо гнева му, беше страхът, а не яростта. Страхът беше възможен.

— Пайзър вече беше регресирал, когато дойдохме тук — продължи Уоткинс. — Претърсихме къщата, заварихме го в тази стая.

Докато Уоткинс описваше стълкновението, Шедак беше обзет от притеснение, което се опитваше да прикрие. Когато проговори, остави единствено гневът да изостри гласа му, а не страхът.

— Искаш да кажеш, че и двамата ти помощници, Шолник и Пениуърт, са регресирали, че дори ти си един от тях?

— Да, Шолник беше регресирал. За мен Пениуърт още не е, все още не, защото той успешно устоя на изкушението. Точно както и аз. — Уоткинс смело изтърпя погледа на Шедак, не го отмести, което още повече обезпокои Шедак.

— Онова, което се опитвам да ви обясня, е същото, което надълго ви обяснявах преди няколко часа във вашия дом. Всеки от нас е потенциален регресиращ. Това не е рядка болест сред Новата раса. Тя е във всички нас. Вие не сте създали нови, по-съвършени хора, така както Хитлер не успя да създаде по генетичен път по-висша раса. Вие не сте Бог, вие сте д-р Моро!

— Ти нямаш право да ми говориш по този начин — каза Шедак, озадачен кой беше този д-р Моро. Името му беше малко познато, но не можа да се сети. — Когато разговаряш с мен, не трябва да забравяш кой съм аз.

Уоткинс понижи глас, досети се, че Шедак има власт да унищожи Новата раса с такава лекота, с каквато се гаси свещ. Въпреки това запази грубия си тон, без всякакво уважение:

— Вие все още не сте чули най-лошата новина.

— А каква е тя?

— Не ме ли чухте? Казах ви, че Пайзър не успя да си върне човешкия вид.