Дийн Кунц - Полунощ

— Силно се съмнявам. Новата раса има пълен контрол върху телата си, по-голям отколкото очаквах. Ако не е могъл да си възвърне човешкия вид, това вероятно се е дължало на психологически фактори. Надали въобще е искал да се върне.

За момент Ломан се загледа в него, след което поклати глава и каза:

— Ти наистина си много задръстен! Говоря ти същото. По дяволите, наистина няма значение дали нещо е станало с мрежата от микросфери вътре в него или отклонението е на психична основа. Каквото и да е било, ефектът беше същият, резултатът също. Беше затворен в дегенериралия си вид.

— Нямаш право да разговаряш с мен по този начин — повтори Шедак твърдо, сякаш повторението на повелителната форма щеше да окаже въздействие върху Ломан, както при тренировката на куче.

Въпреки физиологичното съвършенство и огромното умствено превъзходство хората от Новата раса за зла участ все пак бяха само хора, а това означаваше, че бяха по-неефективни от машините. При работа с компютър командата се задаваше само веднъж. Компютърът я приемаше и винаги я изпълняваше. Шедак се запита дали ще може да усъвършенства Новата раса толкова, че бъдещите поколения да функционират така точно и надеждно както Ай Би Ем.

Целият мокър от пот, със странен блуждаещ поглед, Уоткинс изглеждаше зловещо. Когато полицаят направи две стъпки, за да намали разстоянието между тях, Шедак се уплаши и поиска да избяга, но все пак остана на мястото си и посрещна погледа на Уоткинс, както би посрещнал погледа на зла немска овчарка.

— Вижте, Шолник — каза Уоткинс, сочейки трупа в краката им. С върха на обувката си обърна мъртвеца. Въпреки че беше надупчен от куршуми и подгизнал от кръв, странната мутация на Шолник ясно се виждаше. Безжизнените му, втренчени очи бяха навярно най-зловещото в него: жълти, с черен ирис, но не кръгъл както при хората, а овално удължен като очите на змия.

Навън изтрещя гръмотевица много по-силна от тази, която Шедак чу, когато прекосяваше ливадата на Пайзър.

Уоткинс продължи:

— Така както ми обяснихте, разбирам, че тези регресирали по своя воля приемат революцията.

— Точно така.

— Вие обяснявахте, че целият процес на човешката еволюция се съдържа в нашите гени, че все още в нас имаме следи от древната форма на видовете. Регресиралите по някакъв начин използват този генетичен материал и деволюират в същества от далечното минало.

— Накъде биеш?

— Това обяснение по някакъв маниакален начин ми се струваше логично, когато сгащихме Куумбс в киносалона през септември и добре го разгледахме. Той повече приличаше на шимпанзе, отколкото на човек, или пък на нещо между двете.

— Защо да е маниакално обяснението, то е перфектно!

— Но, Господи, вижте, Шолник! Вижте го! Когато го застрелях, той почти се беше превърнал в някакво изчадие, което отчасти беше човек, отчасти…, по дяволите, и аз не знам! Полу-гущер, полу-змия. Вие обяснявате, че произлизаме от влечуги, че в нас има гени на гущери отпреди десет милиона години?

Шедак пъхна и двете си ръце в джобовете на шлифера, за да не издадат притеснението му, да не се налага да прави нервни жестове.

— Първичният живот на Земята е възникнал в морето, след това нещо е изпълзяло на сушата — някаква риба с примитивни крайници, след това от рибата се оформили първите динозаври, след което започнали бозайниците да се разграничават. Ако този генетичен материал от първите динозаври не е в нашите гени, а аз вярвам, че е там, то ние поне имаме расова памет от онзи етап на еволюция, закодиран в нас по начин, който не разбираме напълно.

— Ти ме пързаляш, Шедак!

— А ти ме дразниш!

— Хич не ме интересува. Ела тук, ела с мен, погледни отблизо Пайзър. Той беше твой приятел от дълги години, нали не греша? Затова добре гледай в какво се беше превърнал, когато умря.

Пайзър лежеше гол по гръб, изпружил пред себе си десния си крак, левият — сгънат под него под ъгъл, едната ръка изметната встрани, другата — свита на гърдите му, които бяха размазани от изстрелите на пушката. Тялото и лицето, нечовешката муцуна с животински зъби донякъде подсказваха чертите на Майк Пайзър. Но сега принадлежаха на едно шокиращо създание, човек-куче, на някакъв вампир, на чучело от карнавална процесия или на изрод от стар филм на ужасите. Кожата му беше грапава. Залепналата му коса беше насукана като реотан. Ръцете му изглеждаха груби, ноктите остри.

Тъй като гледката повече го опияни и това надделя над отвращението и страха, Шедак се наведе над тялото на Пайзър, за да го погледне отблизо.