Дийн Кунц - Полунощ

Светкавица подпали тъмнината и освети за малко прозорците на стаята. Последва силен гръм, който сякаш раздруса къщата. Небесният огън за миг погълна меката светлина на единствената лампа, осветяваща стаята.

На тази особена светлина Шедак си помисли, че нещо става с лицето на Ломан Уоткинс… Стори му се, че чертите му се изместиха. Но когато светкавицата угасна, Уоткинс си изглеждаше същият, така че Шедак се успокои и отдаде заблудата си на въображението си.

Уоткинс продължи да говори с огромно въодушевление, със страст, породена от голия страх.

— И това не се отнася единствено до секса. Същото важи и за останалите физиологични удоволствия. Например яденето. Вярно, все още парчето шоколад има вкус, когато го ям. Но получавам само частичка удоволствие от него, сега след като съм променен. Нима не забеляза това?

Шедак не отговори и тайно се надяваше, че събеседникът му няма да разбере, че самият той не се беше подложил на „промяната“. Той, разбира се, изчакваше този процес още повече да се рафинира чрез опити с бъдещи поколения от Новата раса. Но знаеше, че ако Уоткинс разбере това, няма да реагира положително.

Уоткинс каза:

— И искаш ли да знаеш, защо изпитваме по-малко удоволствие? Когато си хапвахме шоколад преди „промяната“, вкусът му имаше хиляди нюанси. Когато го смучехме, в подсъзнанието си неволно си спомняхме кога за първи път сме яли шоколад, колко пъти сме го опитвали, с кои празници беше свързан и всичко това правеше вкуса му още по-хубав. Сега, когато го ям, получавам само неговия вкус, добър вкус, но вече не изпитвам същото удоволствие. Зная, че би трябвало да усещам същото, спомням си, че съм имал чувството на удоволствие от него, но някога, не сега. Вкусът на шоколада не извиква вълнение у мен. Ароматът му е откраднат от мен. Всъщност ароматът на абсолютно всичко вече го няма. Остана ми само страхът. Сега всичко е сиво, странно сиво, пусто, сякаш съм полужив.

Лявата страна на главата на Уоткинс се изду. Костта на бузата му изпъкна. Ухото от същата страна започна да променя формата си.

Шокиран, Шедак отстъпи назад.

Уоткинс пристъпи към него, в говора му се забелязваше леко провлачване, но патосът му беше същият. Гневът му по-скоро приличаше на страх, преливаше в диво, животинско бърборене.

— Защо, дявол го взел, някой от нас ще иска да еволюира в по-висш вид, където удоволствията за тялото и душата са още по-малко? Интелектуалното удоволствие не стига, Шедак. Животът е нещо повече. Един живот, който се състой само от интелектуални занимания, не е живот.

Докато челото на Уоткинс постепенно се дърпаше назад и бавно се разтапяше като буца сняг на слънцето, по-едри парчета кост започнаха да се струпват около очните му кухини.

Шедак отстъпи назад и влезе в гардероба.

Уоткинс продължи да пристъпва към него и да говори:

— Господи! Нима не виждаш! Дори един човек, прикован към болничното легло парализиран от шията надолу, има и други неща в живота си извън интелектуалните си интереси. Никой не е отнел чувствата му. Никой не му е оставил само страха и разума. Ние имаме нужда от удоволствия, Шедак. От удоволствия! Без тях животът е ужасен. Заради удоволствията животът си струва да се живее.

— Престани!

— Ти ни отне дори удоволствието да се освобождаваме от приятните емоции и ние не можем да изпитаме напълно удоволствието на плътта. Ние сме висши създания и имаме нужда от емоционален аспект, за да можем истински да се насладим на физическото удоволствие. Това е характерно за всички човешки същества.

Ръцете на Уоткинс, свити в юмруци на хълбоците, се уголемяваха, кокалчетата им се подуваха, ноктите добиваха тютюнев цвят и се изостряха.

— Ти се трансформираш! — ужаси се Шедак.

Без да му обръща внимание, с надебелял глас, тъй като формата на устните му започна да се променя, Уоткинс продължи:

— Ето как ние търсим дивия, променен вид. Бягаме от интелекта си. В кожата на звяра, единственото ни удоволствие е удоволствието на плътта, плътта, плътта… но все пак ние не съзнаваме какво губим и удоволствието ни става наситено, добре наситено със сладост, голяма, сладка сладост. Ти превърна живота ни в изпитание сив, мъртъв… затова… трябва да регресираме тялом и духом… за… да намерим пълноценно съществувание. Ние… трябва да… бягаме от ужасните вериги на мизерния ни живот, този мизерен живот, сътворен от теб! Хората не са машини. Хората… хората… не са машини!

— Регресираш. За Бога, Ломан!