Робърт МакКамън - Стингър

— ТИ ми трябваш, кучко! — Животното сочеше към Гнуси, а в другата й ръка стърчеше отрязана с трион бухалка за бейзбол. Разменяха се най-различни предизвикателства и от двете страни.

На Коди му беше повече от ясно, че трябва да си проправя път навън с бой. Танка дишаше тежко като ковашки мях. Лицето му бе обляно в кръв въпреки прикритието на каската.

— Скапани потни гърбини! Искате ли още? Нека се повеселим! — И като ревеше с пълно гърло, той се втурна навън и връхлетя право в центъра на вражеската тълпа.

Дофин излезе от транса си. Лицето й отново придоби цвят. Тя трепереше неудържимо и се свлече на колене, повтаряйки:

— Стин-гър. Стин-гър. Стин-гър…

Въпреки шума от автомобилните сирени, Джеси чу как чашите задрънчаха в бюфета.

Една бутилка от бира се разби в каската на Танка. Той размаза лицето на Джой Гаракоун с юмрук, но получи удар с верига през гърба и се олюля. Някой скочи отгоре му от една кола. Други двама се нахвърлиха върху него и го събориха на земята, все още размахвайки юмруци.

— Дръжте ги! — Очите на Боби Клей светеха с убийствена ярост. Той изскочи през разбитата витрина, а Джак Дос, Гнуси и другите ренегати, които бяха вкарали камионетката вътре, ги последваха. Размахаха се юмруци и вериги. Из въздуха захвърчаха бутилки. Рик се втурна в мелето, придружаван неотклонно от Зарра. Коди извади друг гаечен ключ от колана за инструменти на кръста си и тръгна със залитане навън. Мускулите го боляха, но кръвта му кипеше за мъст.

На около двайсет метра от тях Ед Ванс седеше в патрулната си кола и стискаше волана с потни длани. В мозъка му, на онова място, където все още живееше уплашеното дебело момче, непрекъснато като някакъв припев звънтеше „Burro! Burro! Burro!“

Усети как колата потрепера. Не, след секунда разбра. Това не беше колата — беше самата земя.

— Стин-гър. Стин-гър. Стин-гър — повтаряше Дофин с разширени от ужас очи. Тя припълзя по пода, сви се в ъгъла под часовника-котка и започна да се мъчи да прегъне тялото си като йога.

Чашите в бюфета направо подскачаха. Сега вече и Джеси, и Том, и Роудс усещаха как подът беше започнал да вибрира. Едно от долапчетата се отвори и от него започнаха да се изсипват чаши за кафе. Стените на къщата скърцаха и пукаха, издаваха същите звуци като при фойерверки.

— О… мили… боже… — прошепна Роудс.

Джеси се наведе над Дофин, която беше заела такава поза, че като нищо би могла да повреди ставите на Стиви.

— Какво е това? — Вибрациите на пода ставаха все по-ужасни. — Дофин, какво е това?

— Стин-гър — повтори съществото, с изпъкнали и втренчени, нищо невиждащи очи. — Стин-гър. Стин-гър…

Полилеите се люшкаха напред-назад.

Сирената на патрулната кола започна да свири шумно, без да е била докосвана от Ванс. Велики боже! — мислеше си той, докато се измъкваше навън. Усещаше треперенето на земята през подметките на ботушите си. Освен това се чуваше глух тътен, който приличаше на търкането на два воденични камъка.

Танка се биеше на живот и смърт. Животното замахна с бухалка към Гнуси. Тя избегна удара, като отскочи назад и започна да сипе проклятия. Рик видя, че всички около него се биеха и ръката му инстинктивно посегна към Божия гняв. Чу свистене на гуми и като погледна през рамо, видя още две коли, пълни с ренегати. Още преди колите да спрат, пътниците в тях скочиха и се вляха в бойните редици. Някаква бутилка случайно го удари по рамото и той се препъна в две тела и падна. Тъкмо се канеше да се изправи на крака, когато усети, че бетонът трепери. Помисли си: „Какво, по дяволите?…“ Ушите започнаха да го болят, сякаш тъпанчетата му щяха да се спукат, костите му пулсираха в ритъма на някакъв басов звук, идващ от незнайни дълбини. Погледна нагоре и дъхът му секна.

В небето имаше някакво огнено кълбо, което се спускаше над Пъкъл.

Рик се изправи на крака. Огненото кълбо ставаше все по-голямо. Някой — ренегат естествено — го хвана за ризата и се приготви да му нанесе удар, но Рик отхвърли момчето с гневно презрение. Улицата потрепера и Рик извика:

— Спрете! Спрете! — Но боят около него кипеше с пълна сила и никой не го чуваше.

Отново вдигна очи нагоре. Някакъв кротал с окървавено лице се блъсна, олюлявайки се, в него. Оранжевото сияние на огненото кълбо близна улицата.

Зад него Ванс също беше видял кълбото. Той примигваше на ярката светлина, а сърцето му се бе качило в гърлото му и бе заседнало там, сякаш беше глътнал лимон. Това е краят на света — мислеше си той, неспособен да бяга или да извика. Изглежда, огненото кълбо щеше да падне точно отгоре му.