Робърт МакКамън - Стингър

В кухнята на семейство Хамънд Том си наливаше нова чаша кафе. Изведнъж му се стори, че Дофин помръдна. Съвсем незабележимо, може би беше трепнал само някакъв мускул. Джеси и Роудс бяха в кабинета и говореха за онова, което трябваше да се направи. Том си сложи лъжичка захар в кафето. Отново му се стори, че с крайчеца на окото си долови някакво движение. Приближи се до Дофин. Лицето й, по-точно лицето на Стиви, беше все още като замръзнало, а очите й бяха втренчени право напред. Но… да! Ето го!

Дясната й ръка, с която сочеше към прозореца, беше започнала да трепери.

— Джеси? — извика той. — Полковник Роудс? — Те се появиха веднага. — Погледнете това.

Кимна към дясната ръка. Треперенето видимо се беше увеличило през последните няколко секунди.

Гръдният кош на Дофин внезапно направи засечка. Джеси подскочи от уплаха.

— Какво е това? — разтревожен попита Том. — Не може ли да диша?

Джеси докосна гърдите й. Дишането беше повърхностно и учестено. Опита се да намери пулса на сънната артерия. Беше много ускорен.

— Пулсът се ускорява — напрегнато каза тя. Погледна й очите — зениците бяха разширени колкото десетцентова монета. — Със сигурност протича някаква реакция. — Гласът й беше спокоен, но стомахът й направо се преобръщаше. Протегнатата ръка продължаваше да трепери, но вече почти цялата, до рамото.

Въздухът изсвистя в дробовете на Дофин. Тя го издиша през устата и на Джеси й се стори, че произнесе някаква дума.

— Какво беше това? — Роудс продължаваше да стои на разстояние от съществото. — Какво каза?

— Не съм сигурна. — Джеси я погледна в лицето и с ужас забеляза как зениците й ставаха колкото главички на топлийки и после отново се разширяваха. — О, боже, мисля, че има пристъп.

Устните на Дофин помръднаха едва забележимо. Този път Джеси беше достатъчно близо, за да чуе думата, произнесена с пресекливо и отслабващо придихание. Или може би само й се беше сторило, че я чува, защото нямаше никакъв смисъл.

— Мисля… мисля, че каза СТИНГЪР — предаде им тя.

Лицето на Стиви — или на Дофин — беше започнало да губи щита си и да придобива восъчен, сивкав оттенък. Краката на малкото момиченце бяха започнали да треперят и тя отново прошепна: СТИН-ГЪР.

И в този шепот прозвучаха нотките на абсолютен, краен ужас.

Докато Хуан Диегас молеше Боби Клей Клемънс за милост, а Танка помагаше на Джак Дос да довърши машините, Коди изпълзя до Рей Хамънд. Момчето стоеше на колене и длани и тръскаше глава, за да я проясни. Кръвта от носа и разцепените му устни капеше на пода.

— Добре ли си? — попита го Коди. — Ей, Рентген? Чуваш ли ме, човече?

Рей го погледна. Успя да го познае и без очила.

— Ъ-хъ — изграчи той. — Май че… трябваше… да не се пречкам.

— Не — каза Коди и го стисна за рамото. — Мисля, че си бил точно там, където е трябвало, братле.

Кървавата уста на Рей се ухили.

На улицата започнаха да вият сирени и да проблясват фарове.

— Имаме си компания — извика Гнуси и посегна в каросерията за едно дърво. Стисна го здраво, така че ноктите й се забиха в него. — Още кротали! Цял полк!

Коди се изправи на крака. Потрошената игрална зала се завъртя пред очите му, но Танка го подхвана да не се строполи отново.

— Излезте навън, дрисльовци такива! — дойде първото предизвикателство. Клаксоните не замлъкваха. — Елате да си го получите!

Двамата заместник-шерифи отстъпиха назад. Разбираха, че това не влизаше в пазарлъка им. Нищожните им заплати не представляваха достатъчен стимул, за да се залавят с такъв бунт. Пред Игралната зала се изсипаха четири коли, две камионетки и няколко мотоциклета, натоварени с кротали. Заместник-шерифът Тийл се беше обадил на шерифа в дома му, преди да напуснат канцеларията, но Ванс все още не беше пристигнал. Тийл реши да не рискува собствената си кожа. Кроталите, някои от които бяха въоръжени със счупени бутилки и вериги, започнаха да слизат от колите. Заместникът Акселрод извика:

— Ей, момчета, оставете тая работа…

Една бутилка се разби в стената зад главата му и сложи край на опитите му да въдвори ред. Той се сниши и побягна.

— Помогнете ми! — пищеше Хуан. — Измъкнете ме от тук.

Боби Клей го накара да млъкне с един ритник в корема.

— Хайде! — викаше Рамон Торес на останалите кротали и размахваше верига. — Давайте да ги нападнем!

— Напред! Смачкайте им фасона! — енергично махаше и ги подканяше Съни, но самият той седеше зад прикритието на една кола. В този момент камарото на Рик спря и Зарра изскочи от него.