Робърт МакКамън - Стингър

Но преди да успее да го стори, някаква фигура скочи върху Пако Легранде и той загуби опора. Така и не последва друг ритник. Коди видя кървящото лице на Рентгена. На всичко отгоре малчуганът ръмжеше.

Пако изкрещя разгневен и посегна да го откъсне от себе си, но слабичкото момче го хвана за шината на носа и го дръпна с всичка сила.

— Обичам я. — Гласът на Миранда беше тих. Тя седеше на дивана, скръстила ръце. — Но не можех да остана повече при нея. Не можех да издържам…

Рик чакаше, без да я притеснява.

— Ставаше все по-лошо с мъжете — продължи Миранда. — Започна да ги води в апартамента. Тези апартаменти… стените им са толкова тънки. — Тя започна да чопли един от счупените си нокти, неспособна да погледне брат си. — Срещна този мъж. Той поиска да го последва в Калифорния. Каза, че… — по лицето й пробягна измъчена усмивка — я карал да се чувства хубава. И знаеш ли какво още ми каза? — Наложи си да срещне мрачния му поглед. Рик чакаше да чуе. — Каза ми… че двете бихме могли да направим доста пари в Калифорния. Каза ми, че съм достатъчно голяма да започна да печеля истински пари.

Рик седеше неподвижен. Лицето му с искрящите черни очи беше като изваяно с длето, но душата му се гърчеше от мъка. Майка му го беше оставила при Палома на пет годинки и беше взела тригодишната Миранда със себе си. Баща им ги беше изоставил веднага след раждането на Миранда. Къде беше Естебан Джурадо — Рик нито знаеше, нито се интересуваше да научи. През изтеклите години майка му им беше писала дълги писма за „кариерата си като модел“. В тях винаги се говореше за някакъв голям шанс, който така и не се реализира, а писмата постепенно започна да пише Миранда и Рик се бе специализирал в четене между редовете.

— Знам какво си мислиш, но грешиш. Тя ми даваше правото да избирам. Можех или да я напусна, или да отида в Калифорния с нея. Но не вярвам, че действително ме искаше със себе си. Мисля, че й се искаше да си събера нещата, да ида на автогарата и да си купя билет за Пъкъл, както всъщност и направих. Вярвам, че беше така. — Изразът на лицето й беше непоколебим, но сълзите вече блестяха в очите й. — Моля те, Рик… моля те, не ме убеждавай, че не е вярно.

— Рикардо? — Гласът на Палома се разнесе в коридора. Преди да успее да стане и да й помогне, тя влезе в стаята, облечена в памучна нощница, с разчорлена от спането коса. — Чух, че говориш на някого.

— Бабо — каза Миранда и Палома рязко спря и изви глава към неясната фигура, която се надигна от дивана.

— Кой…

— Това съм аз, бабо. — Момичето се приближи до нея и нежно хвана едната от тънките й, набръчкани от възрастта ръце. — Аз съм…

— Миранда — прошепна старицата. — О, Миранда… моя малка Миранда! — Тя погали ръката на момичето и опипа с треперещи пръсти лицето й. — Колко си пораснала! Колко си красива!

Последния път, когато видя детето, то беше само на три години и майка му го отнесе на север с автобус на компанията „Трейлуейс“. Миранда започна да плаче — този път от радост — и да прегръща баба си. Палома не би казала нито на Миранда, нито на Рик, че дълго бе стояла в коридора и беше чула всичко.

— Guerra! Guerra! — крещеше някой на улицата. Кучетата започнаха да лаят като полудели.

— Какво е това? — попита остро Палома. Виковете продължаваха: „Guerra! Guerra!“ Всички знаеха какво означаване това — война между бандите.

Рик усети буца в гърлото си. Остави баба си и сестра си и изтича на верандата. Рубен Хермоса стоеше насред Втора улица с опръскана в кръв фланелка и мокри джинси, кални след прекосяването на вонящия канал на Змийска река. Той продължаваше да крещи с пълен глас и Рик видя Зарра да излиза от къщата си, а после и Джой Гаракоун от своята, последван от Рамон Торес от съседната врата. И други кротали откликваха на вика, а кучетата лаеха бясно и се втурваха напред-назад из дворовете, вдигайки вихрушки от прах.

Рик изтича надолу по стълбите.

— Млъкни! — изкрещя той и Рубен се подчини. — Какви ги дрънкаш, човече?

— Ренегатите! — отвърна Рубен. От носа му капеше кръв. — В Игралната зала, човече! — Той се хвана за ризата на Рик. — Засада… Локет удари Пако с чук… На Хуан му одраха очите. Човече. О, боже… разбиха ми носа.

— Опомни се! Говори по-смислено! — Рик го хвана за ръката, защото момчето изглеждаше така, сякаш щеше да се строполи всеки момент. — Какво става? Какво правехте оттатък моста?

Пекуин дотърча, като весело викаше „Guerra“, имитирайки гласа, призовал го да излезе на улицата.

— Млъкни! — смъмра го Рик.