Робърт МакКамън - Стингър

Светофара драпаше по пода да се измъкне от Хуан Диегас, който отново беше се нахвърлил върху машините.

— Спрете! Моля ви, спрете! — крещеше Кенишо, свит в един ъгъл.

Светофара видя отворената врата пред себе си и макар че едното му око беше затворено от оток, а бузата му бе разрязана от пръстена с монограм на Диегас, стана и се втурна към улицата. Зад гърба му Хуан изрева с пълно гърло: „Гибел“ и преобърна играта Воин. Вътрешностите на машината се изсипаха и от тях започнаха да изскачат искри.

Светофара продължаваше да тича и подмина канцеларията на шерифа. Това беше работа на ренегатите и той отлично знаеше как да постъпи.

— Тя е, нали? — Очите на Рик бяха потъмнели от гняв. — Какво ти е направила?

— Не е това. Просто трябваше да…

Хвана ръката й. Дланта й беше суха и напукана, ноктите изпочупени — имаше ръце на работничка, а не на гимназистка.

— Разбирам — със стегнато гърло каза той. — Карала те е да миеш подове.

Миранда сви рамене.

— Работех у някои хора след училище. Не беше много. Метях, миех чинии и…

— Изкарваше с количка боклука на някой дебел гринго на улицата?

— Беше просто работа. — Тя издърпа ръката си от неговата. — Идеята не беше нейна, а моя.

— Да — горчиво се усмихна Рик. — И докато ти беше прислужница, тя се размотаваше наоколо и чакаше сводника й да й се обади?

— Престани. — Погледна го в очите. — Просто престани. Не знаеш, затова не можеш да говориш така.

— Знам! По дяволите, четох писмата ти. Пазя ги всичките! Може никога да не си го написала, но аз доста добре чета между редовете. Тя е нищо и никаква курва и не знам защо остана при нея толкова дълго!

Миранда мълчеше. Върна кардинала на мястото му на полицата.

— Никой не е нищо и никакъв. Затова стоях.

— Да, благодари се на Дева Мария, че си се измъкнала преди да превърне и теб в проститутка!

Тя притисна пръст към устните му.

— Хайде — каза умолително, — нека да не говорим грозни неща, а?

Рик целуна пръста й, но очите му останаха замислени.

— Погледни какво пазя още! — Миранда отиде до куфара си, разкопча го и започна да рови в дрехите. Накрая намери парче хартия, сгънато няколко пъти. Започна внимателно да го разгъва и Рик видя, че на места ръбовете бяха облепени със скоч, за да не се разпадне. Знаеше какво е, но я остави да го разтвори и му го покаже. — Виждаш ли? Изглежда почти нов.

Беше автопортрет, нарисуван с пастели преди около три години. Лицето му — доста по-младо тогава, помисли той беше нарисувано с дебели смели линии, доста черни отсенки и червени светли петна. Сега му изглеждаше дяволски любителска работа. Беше го направил за малко повече от час, като се гледаше в огледалото в стаята си.

— Рисуваш ли още? — попита го Миранда.

— Малко. — Под леглото в стаята му имаше дузина скици и пастели — повечето на листове от тетрадки: на Бордъртаун, пустинята, хребета с Шезлонга и лицето на баба му. Но само Миранда и Палома знаеха за това. Отказваше да окачва рисунките си в къщата от страх да не ги види някой от кроталите.

— Трябва да направиш нещо с таланта си — настояваше Миранда. — Да отидеш в художествено училище или…

— Никакво училище повече. Утре е последният ми ден и след него приключвам с училището.

— Какво ще правиш после?

— Вече имам добра работа в железарския магазин. — Не е споменал в писмата си, че беше най-обикновен общ работник в склада. — Отговарям за инвентара. Предполагам, че през уикендите ще започна да боядисвам къщи. Един сръчен бояджия може да направи доста пари.

— Сам знаеш, че можеш да правиш и нещо по-добро. Това го доказва. — Тя вдигна автопортрета.

— Никакво училище повече — твърдо каза момчето.

— Мама винаги казваше, че си… — Миранда спря. Знаеше, че стъпва в минирано поле, но продължи: — Твърдоглав като магаре.

— Поне веднъж е била права. — Наблюдаваше сестра си, която нежно сгъна рисунката и я сложи настрана. — И така, какво се случи? — пожела да чуе истината Рик, макар да знаеше, че ще го заболи от нея.

— Коди! Коди!

Той вдигна глава от инструментите, които подреждаше в гаража. Светофара вървеше, олюлявайки се, към него и всеки момент щеше да се строполи на земята. На лицето си сякаш беше сложил кървава маска.

— Убиват го, Коди! — каза, останал без дъх, Светофара и се приведе напред, готов да повърне. Кръвта му опръска паважа. — Момчето на господин Хамънд. Рентгена. Кроталите. В Игралната зала, убиват го, човече!

— Колко са? — Във вените му сякаш бе потекла ледена вода, но пулсът му блъскаше в главата като часовников механизъм на бомба.