Робърт МакКамън - Стингър

Рик Джурадо стоеше с разкъсана на дрипи риза. По потните му гърди и лице беше полепнал прах. В косата му блещукаха дребни парченца стъкло. На няколко крачки от себе си видя Зарра да се движи, залитайки, все още притиснал с ръце ушите си. Кроталите и ренегатите около него водеха своите битки — но не един срещу друг, а срещу собствените си разбунтувани сетива.

Тогава и Рик го видя сред пламъците в гробището за коли. Ахна и прошепна: „Боже мой!“

Коди седеше на колене на около три-четири метра разстояние и се опитваше да не загуби съзнание. Бомбардират ни. Проклетите кротали са взривили динамит… — мислеше си той.

Сирената на патрулната кола най-сетне стигна до съзнанието на Ванс. Стори му се, че това надминава всякакви граници и че ще полудее, затова изкрещя: „Млъкни!“ и удари с юмрук по капака. Сирената продължи пресекливо още няколко секунди и спря.

Само след минута зави друга сирена — този път на пожарната, която приближаваше по Рипъблика Роуд. Тя мина по моста на Змийска река със запалени светлини. Май са необходими много повече маркучи, мислеше си Ванс, но в противопожарната охрана имаха само една кола. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не се сещаше какво. Възприемаше всичко като в транс. В следващия миг просто седна върху изкривения капак на колата в позата на Мислителя и се загледа в пламъците, които горяха около онова нещо в двора на Мак Кейд.

— Не знам какво беше, но падна оттатък реката. — Том стоеше до счупения прозорец и гледаше на юг. — Нещо там гори. Почакайте за миг. — Той свали очилата си и избърса стъклата им в ризата си. Едната леща имаше пукнатина по диагонала. Сложи отново очилата си и тогава го видя. — Какво пък е ТОВА?

Джеси надникна иззад рамото му. Косата й беше посивяла от прах. Тя също го видя и усети как косата й настръхва.

— Роудс, погледнете това!

Той се втренчи за миг и устата му увисна. Мозъкът му пулсираше така, че дори и зъбите го боляха.

— Божичко! — успя да продума. — Каквото и да е то, наистина е ГОЛЯМО.

Джеси погледна към Дофин — все още свита на кълбо и трепереща в ъгъла. Тя въртеше уплашено очи като хванат в капан заек.

— Какво се спусна върху нас? — попита Джеси. Дофин не отговори. — Знаеш ли какво е?

Дофин кимна бавно.

— Стин-гър. — Гласът й прозвуча по-скоро като писък.

— Стин-гър? Какво означава това?

Лицето й отразяваше вътрешния й смут. Опитваше се да формулира термините и да ги извади от паметта си, съхранила информацията от речници и справочници, но й беше трудно. Тези форми на живот, които се извисяваха пред нея, имаха толкова ограничени речници и технологии, че комуникацията с тях беше почти невъзможна. Архитектурата им беше направо безумна. Онова, което наричаха стени, с техните прави линии и ужасяващо гладки повърхности бяха достатъчни да докарат всяко цивилизовано същество до самоубийство.

Всичко това преминаваше в съзнанието на Дофин мелодично като музика на вятърни камбанки и неуловимо като дим. Някои неща не можеха да бъдат предадени чрез гърлените крясъци, които излизаха от устата на тази дъщерна форма на живот, и нещо точно толкова непреводимо беше и това, което ставаше в момента.

— Моля — каза тя, — отве-де-те ме. Моля. Много на-далеч.

— Защо се страхуваш толкова? — упорстваше Джеси. — Заради това ли? — И тя посочи към нещото в гробището за стари коли на Кейд.

— Да — отвърна Дофин. — Се страхувам, много. Живот поврежда Стин-гър.

Словоредът не беше правилен, но посланието беше повече от ясно. Каквото и да беше онова, което се беше приземило отвъд реката, то караше Дофин да се тресе от ужас.

— Трябва да го погледна по-отблизо — каза Роудс. — Боже мой… Мисля, че е друг пришълец от космоса. — Огледа небето. Гънистън сигурно бе видял това нещо да се приземява и сега бързаше да дойде с хеликоптера. — Радарите в Уеб трябва да са го засекли, освен ако не се е плъзнало в някоя пукнатина между техните обхвати — мислеше си гласно той. — Голямо натискане пада в базата сега. Две НЛО за един ден! Уошингтън ще ги скапе от работа.

— Рей — внезапно каза Том. — Къде е Рей?

Джеси го последва до стаята на Рей. Почукаха. Не последва отговор. И двамата знаеха, че едва ли слушалките му, колкото и силно да беше надута музиката, биха могли да заглушат трясъка от приземяването на онова нещо. Том отвори вратата, видя празното легло и отиде направо към прозореца. Под краката му хрущеше стъкло. Докосна вдигнатото резенце на прозореца. Беше настръхнал от гняв, но беше и уплашен, че Рей може да е бил изложен на опасност, когато…