Робърт МакКамън - Стингър

По дяволите, помисли си, след като видя по-добре картината на огъня и дима. НАВСЯКЪДЕ си изложен на опасност.

— Да вървим да го намерим! — каза той.

Спирачките на една яркочервена открита кола изскърцаха на улица „Селесте“.

— Размърдай си задника, Ванс! — изкрещя мъжът, който скочи от нея. — Какво, за бога, става тук?

— Не знам — каза едва чуто Ванс. — Нещо се приземи.

— Това и сам мога да видя! Какво е то? — Лицето на доктор Ърли Макнийл беше почти толкова червено, колкото и колата му. Бялата му коса стигаше до раменете, но темето му беше плешиво и нашарено от старчески петна. Брадата му също беше бяла, а яркосините му очи пронизваха шерифа като хирургически лазери. Беше доста едър и с голямо шкембе и беше облечен в по-голяма от неговия номер зелена риза от операционен екип, както и в джинси с кръпки на коленете.

— И това не ми е съвсем ясно. — Ванс наблюдаваше извитата като дъга водна струя, насочена без никакъв резултат в центъра на пламъците. Ще помогне колкото и едно изпикаване — мислеше си.

Хората излизаха от къщите си. По-младите тичаха напряко през парка, а по-старите куцукаха възможно най-бързо. Повечето от ренегатите и кроталите се бяха възстановили, но боят вече беше приключил. Стояха и само гледаха. Потните им и насинени лица се къпеха в заревото на пожара.

Коди успя да се изправи на крака. Главата му все още не беше прояснена, а едното му око беше толкова подуто, че почти се бе затворило. Но със здравото виждаше предмета като всички останали.

Насред гробището за коли на Мак Кейд се издигаше черна пирамида. Коди предположи, че е висока около четирийсет метра, а може би и повече. Повърхността й отразяваше пожара, но въпреки това не изглеждаше да е от метал. По-скоро приличаше на грапава, люспеста като на змия кожа или като броня от малки сегменти, скрепени стегнато с прихлупване. Коди забеляза, че щом водата от пожарния кран се докоснеше до нея, веднага се превръщаше в пара.

Някой го докосна по рамото. Заболя го. Примижа и разпозна Танка до себе си. Каската го беше предпазила от повечето удари, но от ноздрите му се стичаха струйки кръв — резултат от някое сполучливо попадение.

— Добре ли си, човече?

— Мисля, че да.

— Изглеждаш ужасно.

— Сигурно. — Огледа се и видя Гнуси, Боби Клей, Дейви Съмърс… всички ренегати бяха на крака, слава богу, макар някои да изглеждаха така ужасно, както и той самият се досещаше, че изглежда. Погледът му попадна и на Рик Джурадо, който стоеше на не повече от три метра от него и наблюдаваше пламъците. Тая потна гърбина май нямаше нито една драскотина. Отгоре на всичко и той, и повечето кротали се намираха на територията на Пъкъл след мръкнало. Във всяка друга ситуация Коди би налетял яростно върху него. Но изведнъж всичко това му се стори просто пропиляна на вятъра енергия, нещо като бой с призраци. Джурадо обърна глава и погледите им се срещнаха.

Коди все още стискаше гаечния ключ. Не отместваше очи от Рик Джурадо.

— Какво ще правим, Коди? — попита Танка. — Какъв е резултатът, човече?

— Равен — отвърна Коди. — Да го оставим така. — И понеже захвърли напосоки гаечния ключ, изби още малко от потрошената витрина на Игралната зала.

Рик кимна и отвърна глава. Битката приключи окончателно.

— Рентгена — спомни си Коди.

Тръгна към Игралната зала. Видя потрошената си хонда, която все пак имаше шансове да оцелее, и влезе в развалините. Рей Хамънд седеше, опрял гръб на стената. Устните му представляваха моравочервена пихтиеста маса. Цялата му риза беше изпоцапана с кръв.

— Ще издържиш ли? — попита го Коди.

— Може би — едва продума Рей. Беше си прехапал езика по време на боя и сега го усещаше подут като диня. — Какво гори?

— Проклет да съм, ако знам. Нещо падна точно в двора на Мак Кейд. Хайде, опитай да се изправиш. — По-малкото момче пое подадената му ръка. Коди го повдигна, но краката на Рей веднага се огънаха. — Само не повръщай, защото трябва сам да си пера дрехите.

Почти бяха успели, когато Джеси видя сина си и издаде нещо, подобно на писък. Зад нея Том преглътна шумно буцата, заседнала на гърлото му. Полковник Роудс си пробиваше път сред зяпачите, с поглед, вперен в черната пирамида, а съществото с лицето на Стиви стоеше близо до черния сивик, с който бяха пристигнали.

— Рей, о, божичко! — изстена Джеси, щом стигна до него. Не знаеше дали да го прегърне, или да го напердаши, но, изглежда, вече бе изял достатъчно бой, затова го прегърна.

— Оу, мамо — възпротиви се той и се освободи от нея. — Не прави сцени.