Робърт МакКамън - Стингър

— Вървете! — заповяда Роудс и Ванс бързо се отдалечи.

Сега да подбере Том и Джеси и да ги заведе на срещата. Трябва да провери телефоните, макар че вече предполагаше, че са замлъкнали, благодарение на същата онази сила, която беше прекъснала захранването с ток. Можеше да опита радиото на шерифа, което се захранваше от акумулатор. Имаше шанс да се свърже с базата в Уеб, но все пак нямаше точна представа какви могат да бъдат ограниченията на полето и дали имаше такива. „Хванати в клетка“ — беше казал Ванс.

— Съвсем точно казано — измърмори Роудс под носа си.

Хвърли поглед към черния сивик на Том и получи нов шок.

Дофин не беше там. Нито се виждаше някъде наоколо.

И Джеси го беше забелязала едновременно с него и първият й вик беше:

— Сти… — но се поправи: — Том, Дофин е изчезнала!

Том видя празното място, където Дофин беше стояла преди една-две минути. Започнаха да търсят сред тълпата наблюдаващи, а Рей седна на бордюра и започна да брои зъбите си. Всички се оказаха на мястото си, но чувстваше, че всеки момент ще припадне.

След малко Том и Джеси откриха, че Дофин вече не се намираше на улица „Селесте“.

Пламъците на пожара обгърнаха шумно запасите от боя и смазочно масло в двора на Кейд. От горящите гуми и масла започнаха да се издигат черни кълба дим, който се събираше високо горе под купола на решетката като черни гръмотевични облаци. Луната над тях придоби абаносов цвят.

— Какво-о-о? — попита Ърли Макнийл подчертано провлачено.

— В тялото на момичето има извънземна форма на живот — повтори Роудс. — Откъде — не знам. Просто някъде оттам — горе.

Той избърса потта от челото си с вече влажната книжна салфетка. Ризата беше залепнала за гърба му. Електрическият вентилатор естествено не работеше и в канцеларията на шерифа беше ужасно горещо. Бяха „конфискували“ от железарията няколко лампи с батерии, които сега осигуряваха ярко осветление. В канцеларията, освен Роудс и доктор Макнийл, се бяха натъпкали също Джеси и Том, преподобният Хейл Дженингс от Баптистката църква, отец Мануел Лапрадо и по-младият му помощник отец Доминго Ортега. Лапрадо беше поканил Ксавиер Мендоза да дойде като представител на Бордъртаун, а кметът Брет стоеше до Мендоза и си гризеше ноктите.

— Значи това същество е излязло от някакво топче и влязло в Стиви Хамънд? Това ли искате да ни накарате да повярваме? — продължи Ърли, седнал на една твърда пейка, донесена от някоя килия.

— Малко по-сложно е, но сте схванали основното. Смятам, че съществото е заемало своята сфера, докато не е настъпил момент, в който е могло да направи превръщането. Как е осъществено то, неговата физика — не мога да обясня. Очевидно имаме работа с доста странна технология.

— Господине, това е най-дяволската измишльотина, която съм чувал. Простете, отчета. — Макнийл погледна бегло Дженингс и Лапрадо и запали пура, като драсна клечката кибрит в подметката на ботуша си. Ако на някого му пречеше димът, много му здраве. — Том, какво ще кажете вие с доктор Джеси?

— Само едно нещо — вярно е. Стиви… не е вече Стиви. Съществото нарича себе си Дофин.

— Не съвсем — поправи го Роудс. — НИЕ я наричаме Дофин. Мисля, че е видяла нещо сред картинките на Стиви, с което се идентифицира. Дали е делфинът или океанът — не знам. Но не вярвам, че това й е името, защото не владее добре езика ни.

— Искаш да кажеш, че тя не може да говори? — Гласът на отец Лапрадо беше тих и несигурен. Той беше тънък като тръстика седемдесетгодишен старец с големи искрящи лешникови очи и буйна бяла коса. Беше попрегърбен, но се движеше с подчертано достойнство. Сега седеше на стола зад бюрото на Дани Чафин.

— Може да се разговаря с нея, но само доколкото би могла да се справи след един кратък интензивен курс по английски. Сигурно е високоинтелигентна и възприемчива, защото й бяха нужни само няколко часа, за да научи азбуката и речника и да прехвърли една енциклопедия. Но съм сигурен, че все още има доста неща, които не може да разбере или да ни преведе.

— И сега е изчезнала? — попита Ванс. — Едно чудовище от друг свят броди свободно по нашите улици.

— Мисля, че не е опасна — заяви Джеси, преди мислите на Ванс да станат неуправляеми. — Мисля, че е уплашена и самотна и НЕ я смятам за чудовище.

— Много благородно от твоя страна, като се има предвид как се е намъкнала в твоето малко момиченце. — Ванс осъзна думите си и хвърли поглед към представителите на Бордъртаун, а после отново към Джеси. — Чуйте, тя… то или каквото и да е там, може да си изглежда като малко момиченце, но откъде знаете, че не притежава… нещо като… свръхумения. Като четене на мисли…