Робърт МакКамън - Стингър

— И това ще можем да разберем единствено от нея. А ние трябва да поговорим за овладяването на населението. Съмнявам се дали някой ще може да спи спокойно тази нощ. Мисля, че ще е най-добре хората да знаят, че има места, където биха могли да се събират и където ще има светлина и храна. Някакви предложения?

— Гимнастическият салон на гимназията може да свърши работа — предложи Брет. — Достатъчно голям е.

— Хората ще искат да са по-близо до домовете си — каза Дженингс. — Какво ще кажете за църквите? Вече имаме цял тон свещи и мисля, че можем да вземем няколко керосинени лампи от железарския магазин.

— Si. — Лапрадо кимна в знак на съгласие. — Можем да раздаваме храна от хлебарницата и бакалията.

— Няма да е лошо да има и една-две кани кафе от „Дамгосващо желязо“ — обади се Ванс.

— Добре. Следващият въпрос е как да приберем хората от улиците? — Роудс погледна очаквателно към Лапрадо и Дженингс.

Лапрадо каза:

— Горе в камбанарията имаме камбани. Ако не са се откъснали, можем да започнем да ги бием.

— За нас е проблем, защото камбаните ни са електронни. Махнаха истинските преди четири години. Мисля, че мога да намеря неколцина доброволци, които да минават от къща на къща и да уведомяват хората, че църквата е отворена.

— Тогава вие двамата и кметът се заемете с това, както и с храната. Съмнявам се, че можем да махнем всички от улиците, но колкото повече хора са в къщите си, толкова по-спокоен ще бъда.

— Доминго, ще ме изпратиш ли, моля те? — Лапрадо се изправи с помощта на Ортега. — Ще накарам да бият камбаните и ще помоля някои от дамите да започнат да събират храна. — Той се дотътри до вратата и там се спря. — Полковник Роудс, ако някой ме попита какво става, имате ли нещо против да използвам вашето обяснение?

— И какво е то?

— Не знам — отвърна старият свещеник със зловещо подсмихване и позволи на Мендоза да му отвори вратата.

— Не отивай твърде далеч, отче — каза Ърли. — Може много скоро да ми потрябваш. И ти също, Хейл. Четирима от работниците на Кейд няма да издържат до сутринта и ми се струва, че пожарникарите ще извадят още тела, когато всичко изстине достатъчно.

Лапрадо кимна.

— Знаеш къде да ме намериш — каза той и напусна, придружен от Ортега и Мендоза.

— Рядко се срещат хора с такива здрави нерви — измърмори Ванс.

Ърли се изправи. Нямаше повече време за губене.

— Приятели, всичко това беше много поучително, но трябва да се върна обратно в клиниката. — Осем от момчетата, участвали в битката между бандите, включително Коди Локет и Рей Хамънд, бяха откарани в клиниката на Пъкъл за шевове и превръзки, но там първо се погрижиха за тежко ранените работници на Кейд. Всъщност само седем от общо четирийсет и шестимата бяха дошли, олюлявайки се, обгорени и кървящи, през смачканата ограда. Персоналът на Ърли, който включваше три медицински сестри и шестима доброволци, лекуваше шокираните и нарязани пациенти на светлината от лампите за аварийно осветление. — Доктор Джеси, със сигурност бих могъл да ви използвам. Има един приятел с наранен от метален предмет гръбнак и друг, който скоро ще трябва да се раздели със смачканата си ръка. Том, ако можеш да държиш фенерче, без да ти трепери ръката, и нямаш нищо против гледката на малко кръв, бих взел и теб. — Мина му през ум, че и за Ной Туайли щеше да се отвори доста работа, и то много скоро — след като пожарникарите извадеха останалите трупове.

— Ще се справя — каза Том. — Полковник, ще ни известите ли, щом я намерите?

— Веднага. Още сега отивам да се срещна с Гъни.

Последваха Ърли и излязоха на осветената във виолетово улица. Роудс тръгна към Престън парк, Том и Джеси към сивика, а Ърли пъргаво скочи в откритата си кола. Тя изфуча напред с рев и се размина на косъм с огромен като боен кораб жълт кадилак, който спря пред канцеларията на шерифа. От него излезе Селесте Престън в аленочервен анцуг и като застана с ръце на хълбоците, загледа се в огромната пирамида отвъд реката. После вдигна лице нагоре и сините й очи изпитателно разгледаха решетката. Вече беше видяла хеликоптера в Престън парк. Сигурно бе един от трите, които тази сутрин бяха застрашили красотата й, прекъсвайки съня й, мислеше си тя и отново я обзе гняв. Но макар и основателен, той скоро утихна. Каквото и да беше онова огромно нещо в гробището за коли на Кейд, както и това — тъмновиолетовото, което покриваше небето, и двете печелеха предимство пред тревогата за нарушения й сън.