Робърт МакКамън - Стингър

Джинджър Крийч седеше в люлеещия се стол във всекидневната, облечена в син пеньоар и обута в пухкави чехли. Посивяващата й коса беше навита на розови ролки. Тя се замисли, смръщи чело и реши:

— Природно бедствие. Ето какво ще му кажеш.

— Природно бедствие — повтори той, сякаш да провери дали звучи убедително. — Не, няма да мине. Ако беше метеор или нещо, което е паднало без умисъл, тогава щеше да бъде Божа работа. Но щом е нещо, което притежава разум, не може да го наречем природно бедствие.

Харв Брасуел беше надзорникът на Крийч от кантората в Далас. Почти никаква сила не можеше да разтвори стиснатия му юмрук, когато станеше въпрос за изплащане на имуществени щети.

— Да не би да казваш, че Бог няма разум? — попита го тя и спря да се люлее.

— Не, разбира се, че не! Имам предвид, че едно природно бедствие трябва да е нещо като буря или суша — нещо, което само Бог може да причини. — Това не звучеше много убедително, но не му се искаше да притеснява Джинджър, която беше религиозна фанатичка. — Не мисля, че Бог има нещо общо с това.

Скърцането на стола й се поднови. Стаята бе осветена от три фенера с газ, окачени на полилея, наподобяващ колело на каруца. Няколко свещи горяха върху телевизора. Етажерките бяха претъпкани със съкратени издания на „Рийдърс Дайджест“, купчини от „Нашънъл Джиографикс“, книги по застрахователно право, наръчници на търговския посредник, както и богата колекция от религиозните томове на Джинджър.

— Обзалагам се, че това нещо е разклатило основите на всяка къща в града — ядосваше се Додж. — Кълна се, че деветдесет процента от прозорците сигурно са счупени. Всички улици са се напукали. Никога досега не съм вярвал в космически кораби, но ако това нещо не е такова, тогава не зная какво би могло да бъде.

— Не искам да мисля за него — каза Джинджър и се засмя по-силно. — Няма такива неща като космически кораби.

— Е, със сигурност не е Голямата бонбонена планина. Божичко, какъв хаос! — Додж допря хладната чаша на чая с лед до челото си. Хладилникът беше изключил още със спирането на тока, разбира се, но в камерата все още имаше няколко формички с лед. В тази жега съвсем скоро щяха да се разтопят. — Онзи полковник Роудс има среща с шерифа и кмета Брет. Обаче мен не ме покани. Не ме смята за достатъчно важен. Мога да продам застраховка и да изпълнявам прищевките на всеки в града, но накрая не съм достатъчно важен. Това се казва благодарност.

— Смирените ще наследят земното царство — каза Джинджър и той се намръщи. Не му стана ясно за какво говори, а му се струваше, че и тя самата не беше наясно.

— Аз не съм смирен — каза й той. Тя продължи да се люлее. Чу се ниският ритмичен звън на камбаната в Католическата църква отвъд реката, която призоваваше енориашите. — Май Лапрадо отваря по поръчка. Предполагам, че и преподобният Дженингс ще го последва. Ще бъдат нужни не само църковни камбани, за да се спрат хората…

Чу се шум, който го накара да спре по средата на изречението. Беше остър, придружен е пукот — като при изтръгване на тухли.

Под краката ми е — помисли си Додж Крийч. — Сякаш мазето се разцепва…

— Какъв е този шум? — извика Джинджър и се изправи. Люлеещият се стол продължи да скърца празен.

Дървеният под потрепера.

Додж погледна жена си. Очите й бяха разширени и изцъклени, устата й бе замръзнала в едно тревожно „О“. Полилея над главите им се разтресе и фенерите започнаха да се люлеят.

Додж каза:

— Мисля… че има земетре…

Подът се издигна нагоре, сякаш нещо огромно го напъваше отдолу. Изхвръкналите гвоздеи заблестяха на светлината от фенерите. Джинджър се олюля назад и падна с писък, а Додж се свлече на колене.

Тя видя как подът се разцепи под съпруга й и тялото му се озова до шията в процепа. Около него се вдигнаха облаци прах и изпълниха стаята, но и през тях тя виждаше лицето му — тебеширенобяло, с очи, превърнали се в празни дупки от ужас. Той я гледаше умолително как се тътри заднишком, възможно по-далеч от пропадащия под.

— Нещо ме дърпа — каза Додж с тънко, ужасяващо скимтене. — Помогни ми, Джинджър. Моля те…

Той успя да извади ръка от дупката и я протегна към нея. Нещо подобно на сиви сополи се точеше от пръстите му.

Джинджър се разрида. Ролките се люлееха, увиснали на косата й.

После Додж изчезна там долу, в дупката насред всекидневната. Къщата се разтърси отново, стените сякаш изстенаха от болка, че са предали господаря си. През процепите на дървената ламперия като въздишка на призрак нахлу прах от гипсовата мазилка… и отново настана тишина, нарушавана само от скърцането на люлеещия се стол и полилея. Един от фенерите беше паднал, без да се счупи върху кръглото червено чердже.