Робърт МакКамън - Стингър

— Моят… сто-мах? — Това беше ново и впечатляващо откритие. — И как-во каз-ва?

— Че ти е нужна храна, ето какво. Наистина говориш странно. Не е ли така, Скутър? — Той се изправи. — По-добре си върви у дома. Вашите сигурно те търсят.

— У дома — повтори Дофин. Това понятие беше ясно. — Моят дом е… — Тя огледа небето. Решетката и димът закриваха отправните й точки и не можеше да види звездния коридор. — Хей там, навън, много далеч. — И повтори жеста му, защото й се стори доста подходящ за обозначаване на голямо разстояние.

— А, вече ме будалкаш — смъмри я Сардж. — Къщата ви е нагоре по улицата. Хайде, ще те изпратя.

Дофин разбра, че намерението му беше да я ескортира до кутията, която обитаваха Стиви, Джеси, Том и Рей. Нямаше защо да се крие повече, нямаше как да напусне тази планета. Сега друг беше наред за своя ход в играта. Изправи се на подпорите, които все още й се струваха тромави и несигурни, и последва това същество. Нищо дори и в най-смелите й сънища не я беше подготвило за гледките, които се откриваха пред нея сега: редици от неразумно построени кутии се мъдреха от двете страни на неприятно груба и твърда повърхност; извисяваха се грозни растения, в които бяха забити ужасяващи ками; като средство за придвижване служеха по-малки кутии, които вибрираха по твърдите повърхности с отвратително гравитационно налягане и произвеждаха шумове, сякаш унищожаваха цели светове. Знаеше термините — къщи, кактуси, автомобили — от онази кошмарна колекция, наречена „Британика“, но възприемането на писмените описания и двумерните образи беше далеч по-необезпокояващо от действителните обекти. Докато вървяха и Дофин се бореше с гравитацията, чу съществото Сардж Денисън да говори:

— Хайде, Скутър! Не гледай да избягаш, за да се изпоцапаш! Не, няма да ти хвърля пръчка!

Тя се питаше дали нямаше някакво измерение, което не можеше да осъзнае още — някакъв друг свят, скрит отвъд този, който виждаше. О, тук имаше много неща за изучаване и за размисъл, но нямаше време за тях.

Главата й се завъртя на рамото. Болката от някакви неподдаващи структури спря главата й от пълно завъртане. Знаеше, че ги наричат кости. Тези на ръцете и краката от тялото на нейната приемница все още пулсираха от болката, причинена от нейните кълчения. Разбра, че костите бяха рамките на тези същества и призна, че бяха истинско инженерно чудо, което издържа на такава гравитация и поема зашеметяващото наказание на „ходенето“. Тези същества, мислеше си тя, сигурно имаха дълбока родствена връзка с болката, защото при тях тя присъстваше неизменно. Явно бяха корави същества, щом издържаха на такива мъчения, като „автомобили“, „улици“ и „маратонки“.

Вгледа се за миг в „големия черньо“ и виолетовата решетка и ако Сардж Денисън беше видял ъгъла, под който беше извила врат, с право би помислил, че е решила да го счупи. Капанът е сложен, помисли си тя на своя музикален език. Вече имаше болка и страдание. Скоро пружината щеше да щракне и тук, в тази капсулка живот, наречена Пъкъл, щеше да последва измиране на биологичния вид. Масово измиране.

Усети някакво притискане в гърдите си, много по-болезнено от гравитацията. Тези човешки същества бяха примитивни и невинни и не знаеха какво ги чака.

Дофин се поспря. И това ще се случи заради мен, мислеше си тя. Защото дойдох тук, на тази малка планета в края на звездния коридор, в една млада цивилизация, която бе далеч от технологиите, способни да я изведат дълбоко в космоса, а там милиони светове и култури копнееха за свобода.

Беше се надявала да научи езика им, да остане по-дълго, за да им разкаже за себе си и да обясни защо беше препускала по звездния коридор. Смяташе да си тръгне много преди да се случи това. Никога не й беше минавало през ум, че нямат междузвездни летателни апарати, тъй като повечето от цивилизациите, с които беше запозната, имаха. Пружината на капана всеки момент щеше да щракне, но тя нямаше да се хвърли в него. Все още не, щеше да изчака, докато настъпи пълната безизходица. Беше обещала, че тази дъщеря ще бъде в безопасност и винаги държеше на обещанията си.

Извърна глава от небесната решетка и черната пирамида, но те останаха като грозни отворени рани в съзнанието й.

Стигнаха къщата на Хамънд. Сардж почука на вратата, почака, почука отново и като не последва отговор, каза:

— Няма никой. Май са излезли да те търсят.

— Аз съм тук — отвърна тя, без да разбира. Това същество Сардж беше истински нарушител на езиковите правила.