Робърт МакКамън - Стингър

Джинджър Крийч прошепна:

— Додж? — Цяла трепереше, сълзите се стичаха по лицето й, а мехурът й щеше да се пукне всеки момент. После изкрещя: — ДОДЖ?

Не последва отговор. Някъде отдолу се чуваше само кикотене на вода, изтичаща от спукана тръба. Скоро водата свърши и кикотенето спря.

Джинджър се примъкна напред към дупката, но мускулите й бяха като гумени. Трябваше да погледне там долу — не искаше, не можеше, но трябваше — защото там беше изчезнал съпругът й. Стигна до назъбения ръб и стомахът й застрашително се надигна, така че трябваше да стисне очи и да преодолее гаденето. Щом й мина, надникна в дупката.

Само тъмнина.

Посегна към фенера и увеличи фитила. Пламъкът се надигна и заприлича на оранжево острие на нож. Мушна лампата в дупката, а с другата ръка стисна раздробения на трески ръб на пода. Кокалчетата на пръстите й побеляха.

Посипа се жълт прах и се завихри като малък циклон. Тя надникна в мазето, което беше на два и половина метра дълбочина. Но в неговия под имаше друга дупка, която изглеждаше — о, велики Боже! — като изгризана през циментовите тухли. Отвъд пода на мазето цареше още по-голяма тъмнина.

— Додж? — прошепна тя и думата отекна: ДОДЖ? ДОДЖ? ДОДЖ? Пръстите й се сгърчиха и изпуснаха фенера. Той падна през дупката на пода в мазето и продължи надолу, може би още пет-шест метра. Накрая се удари в червената тексаска пръст и избухна при запалването на цялото количество газ. Долу, в този отвор, Джинджър успя да види отблясъците от тинята, където незнайно какво беше завлякло съпруга й.

Нервите й не издържаха и тя се сви на кълбо, разтърсвана от силни конвулсии. Реши да си каже Двайсет и третия псалм седем пъти, защото седем й се струваше свещено число и ако рецитираше достатъчно високо и вложеше истински желанието си, щеше да вдигне глава и да види Додж, седнал в креслото си в другия край на стаята да чете някоя от своите книги-наръчници за търговския посредник, телевизорът щеше да си работи, а онова нещо, което не би могло да бъде космически кораб, щеше да е изчезнало. Започна да рецитира, но почти се задави от ужас — беше забравила думите.

Навън се чуваше църковна камбана.

Сигурно е неделя, помисли си тя. Неделя сутрин, нова и светла. Изправи гръб, заслушана в камбаната. Какво беше това виолетово сияние, което нахлуваше през прозореца? Къде беше Додж и защо имаше такава дупка…

Винаги беше обичала звъна на църковната камбана, призоваваща я на поклонение. Време беше да върви, а Додж можеше да дойде и по-късно. И ако днес се облечеше в онзи червен костюм, щеше да го одере жив. Изправи се. Погледът й беше празен, а по покритото й с прах лице блестяха мокри улейчета. Тя излезе от къщата, събу пухкавите си чехли и продължи боса по „Бразос“.

— Не се плаши, Скутър. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо. — Сардж Денисън потупа Скутър по главата и невидимото животно се сви до крака му. — Не се тревожи. Старият Сардж ще те пази.

Той седеше на ръба на естрадата по средата на Престън парк. Току-що беше наблюдавал как хеликоптерът излита с двама мъже на борда освен пилота. Машината се издигна на двайсетина метра и се отправи на изток. Шумът от лопатите бързо заглъхваше с отдалечаването й.

Сардж я проследи с поглед, докато мигащите й светлини съвсем се изгубиха. Камбаната на Католическата църква отвъд реката биеше, а няколко души на „Селесте“ и Коубър Роуд гледаха черната пирамида и разговаряха. Повечето хора се бяха прибрали по домовете си. Сардж наблюдаваше и лъча виолетова светлина, който не преставаше да се върти. Куполът на решетката се губеше в неподвижни облаци от абаносовочерен дим. Във въздуха се носеше миризма на изгоряло. Тя не му харесваше, защото караше някои тъмни неща в мозъка му да се раздвижват.

Скутър изхленчи.

— Ей, не плачи! — Гласът на Сардж беше успокоителен, пръстите му нежно галеха козината. — Няма да те оставя сам.

Усети някакво движение и изведнъж видя пред себе си лицето на малко момиченце, обляно във виолетова светлина. Косата му беше посипана с прах. Беше подало глава изпод естрадата и го гледаше слисано.

— Здрасти — каза Сардж. Беше познал детето. — Ти си дъщерята на господин Хамънд — Стиви.

Тя не каза нищо.

— Познаваш ме, нали? Сардж Денисън? Майка ти те доведе в училище един следобед. Помниш ли?

— Не — отвърна предпазливо Дофин, готова да се дръпне обратно под заслона, в който беше намерила прикритие.