Робърт МакКамън - Стингър

Кметът Брет и Хейл Дженингс изскочиха от канцеларията на Ванс и тръгнаха по улица „Аурора“, където живееше собственикът на бакалията. Брет почти се блъсна в Селесте и се уплаши до смърт.

— Ъ-ъъ… госпожо Престън! Какво мога да направя за…

— Здрасти, пасторе! — прекъсна го тя и после втренчи студения си поглед в него. — Брет, надявам се, че можеш да ми кажеш какво е онова нещо ей там и защо небето цялото е осветено, а токът и телефонът ми прекъснаха!

— Да, мадам. — Брет преглътна бързо и лицето му се ороси от пот. — Ами… разбирате ли… полковникът каза, че е космически кораб и от него излиза силово поле, което е спряло електричеството и… — Нямаше как да й обясни всичко, а Селесте го наблюдаваше като ястреб, надвесен над мишка.

— Госпожо Престън, мисля, че ще е най-добре да попитате шерифа Ванс — посъветва я Дженингс. — Той ще ви разкаже всичко.

— О, нямам търпение — каза тя и докато двамата мъже отиваха към синия форд на пастора, тя изпъна рамене, вирна брадичка и така се втурна вътре, че почти откачи вратата от пантите. Изненада Ванс с ръка в машината за кола, от която се мъчеше да извади една кутия.

— Имам няколко въпроса, които се нуждаят от отговор — каза тя и затръшна вратата.

Ванс почти не реагира на влизането й. Нервната му система беше поела максималната си доза шокове. Продължи да се занимава с кутията, която запазваше приятната си хладина в ръката му. Още едно извъртане и готово.

— Седнете — предложи й той.

— Ще стоя права.

— Както искате. — По дяволите, защо не ще да излезе? Правеше го винаги и кутиите изскачаха без никакъв проблем. Изглежда, беше се закачила на нещо.

— О, за бога! — Селесте тръгна наперено към него, бутна го доста грубо настрана, мушна ръка в отвора и стисна кутията. Извъртя остро китката си наляво и издърпа кутията. — Ето, взимай това проклето нещо.

Изведнъж му се отщя. Ръката й беше слаба като кука, затова беше успяла.

— Не, вземете я вие.

Тя обикновено пиеше диетична кола, но беше толкова горещо и задушно, че не биваше да бъде придирчива. Отвори я и отпи няколко хладни глътки.

— Благодаря. Гърлото ми беше пресъхнало.

— Да, знам какво имате предвид. И чешмата не работи.

Той кимна към нея и точно тогава долови странен мирис — на канела или някаква друга уханна подправка. Само след миг осъзна, че сигурно идваше от Селесте Престън, може би от сапуна или шампоана й. После мирисът изчезна и той от ново усети своята пот. Да беше си сложил малко повече от дезодоранта си „Брут“! И без това не ухаеше особено продължително.

— Имаш кръв на лицето си.

— А? Ъ-хъ, сигурно. Поряза ме стъкло. — Той вдигна рамене. — Няма значение. — Носът му душеше да открие още някой полъх на канела.

Мъжка му работа, мислеше си Селесте, докато допиваше колата. Проклетите глупаци се порязват и кървят като заклани прасета и после се преструват, че дори не забелязват това. И Уинт беше същият. Веднъж си беше порязал ръката на бодлива тел и се държеше, сякаш му с влязла треска в пръста. Правеше се на много смел. Може би нямаше никаква разлика между Уинт и Ванс, при положение че се изрежеха двайсетината кила сланина от втория.

Тръсна глава и събра мислите си. Сигурно й въздействаше топлината. А може би беше от дима във въздуха. Никога не беше изпитвала и капка съжаление към Ед Ванс и никак не желаеше тепърва да започва да го прави. Хвърли кутията в кошчето и каза рязко:

— Искам да знам какво става тук, и то още СЕГА!

Ванс престана да души. Не беше канела. Беше един лековит храст с жълти цветове. Отиде до бюрото си и взе ключовете на патрулната кола.

— На теб говоря! — озъби се Селесте.

— Трябва да отида до къщата на Дани Чафин и да го взема. Моите нощни заместници са офейкали. Ако искате да чуете за всичко, трябва да дойдете с мен. — Вече беше тръгнал към вратата.

— Да не си посмял да излезеш!

Той спря.

— Трябва да заключа. Идвате ли или не?

Не можеше да си представи нещо по-ужасно от това да бъде в една кола с тлъстия Ванс, чиито сланини се тресат зад волана, но разбра, че трябва да понесе и това.

— Идвам — каза през стиснати зъби и го последва навън.

— Божичко, имай милост! — Додж Крийч надничаше от един счупен прозорец и гледаше пирамидата. Все още беше с жълтото сако на сини карета, а рядката му червеникава коса беше мокра от пот и залепнала за лъскавия му череп. — Казвам ти, Джинджър, ако това нещо бе паднало двеста метра по̀ на север, сега щяхме да лежим в гробовете си. Как, по дяволите, ще обясня всичко това на господин Брасуел?