Робърт МакКамън - Стингър

— Имате ли някакво оръжие тук?

— Арсеналът ни е в другата стая. — Боби ги заведе там и запали акумулаторната лампа на стената. Тя освети етажерки с най-различни неща: рязани бейзболни бухалки, няколко сачмени пушки, два месингови бокса.

— Това ли ви е всичкото оръжие?

— Нямаме повече. — Момчето вдигна рамене. — Не сме… никога не сме искали да убиваме. Тук има и още някои неща. — Той отиде до едно зелено шкафче за обувки и го отвори. Вътре бяха наредени инструменти — чук, две-три отвертки, няколко буркана със сортирани по големина пирони и разни други дреболии. Имаше само две неща, които според Роудс можеше да се използват: голям фенер с увеличително стъкло и фенерче — и двете с батерии. Той ги издърпа от купа с предмети и ги включи, за да провери батериите, фенерът светеше доста силно, но фенерчето беше почти изтощено. Роудс занесе фенера в другата стая, в случай че нещо — пази боже! — станеше със стенните лампи.

Ударите на опашките по метал кънтяха ритмично и без спиране. Този шум изнерви Том; той прекоси стаята, пъхна пушката през прозореца и изстреля един патрон към една от тъмните фигури. Куршумът може би попадна в целта, но това не прекрати чукането.

— Пести си патроните! — каза му Роудс. — Стингър се опитва да ни подлуди.

Чуха се и други изстрели, от другите прозорци също стреляха. Куршумите изкарваха искри от бетона, но шумът не спираше. Човек можеше да помисли, че цяла армия марширува върху счупени стъкла.

Том тъкмо се канеше да изтегли пушката си, когато забеляза нещо отвън. Беше голяма сянка, която пресичаше паркинга и се приближаваше към тях. Не можеше да се види какво точно беше.

— Роудс! — извика той. — Погледни…

Чу се звук от мачкане на метал. В следващата секунда нещо като врата на кола се удари с трясък в стената на сградата. Едно стъкло, през три-четири прозореца вдясно от Том, се строши на парченца. Последва го залп от пушечни изстрели. Роудс се приближи до прозореца, успя да види само неясните очертания на нещо огромно и точно тогава купето на един смачкан червен мустанг се удари в стената на около три метра от тях и се плъзна надолу със стържещ вой. Каквото и да беше това същество, явно беше достатъчно силно да хвърли лека кола на десет-петнайсет метра.

— Залегнете всички! — извика Роудс на другите и сам се сниши под прозореца. Останалите го последваха веднага. Без да се усети какво прави, Джеси сграбчи малкото момиченце и го притегли плътно до себе си.

— Гъни! — извика Роудс. — Иди долу в коридора и накарай всички да се отдалечат от прозорците! — Гънистън веднага тръгна надолу. Роудс надникна през прозореца. Сянката се приближаваше, но не беше стигнала до осветеното от прожекторите място. Още нещо — този път май беше капак на багажник — полетя към тях и отскочи от един от прозорците на първия етаж. Звукът от удара отекна така, сякаш цялата сграда рухна. Колело на кола разби прозореца на един от съседните апартаменти. Някой извика от болка, когато се разпръснаха хвърчащите парчета стъкло. Тогава Дофин се отскубна от здравата прегръдка на Джеси.

Тя се втурна към прозореца и преди някой да може да я спре, грабна пушката от ръцете на Том и с мъка я постави на перваза. Още преди Роудс да пресегне към нея, Дофин беше сложила две малки пръстчета на спусъка и го натисна. Откатът на пушката я отхвърли назад и тя се просна по гръб на пода, но веднага стана и се опита да довлече пушката до прозореца. Очите й светеха диво от ярост и мъка. Том сграбчи пушката, преди Дофин да я постави отново на перваза, и после хвана здраво детето и го издърпа от прозореца. Точно тогава стената пред тях експлодира.

Роудс видя как опашката на съществото се озова вътре и стаята сред дъжд от мазилка и отломъци. Около Джеси, Зарра и Боби Клей се посипаха бетонови парчета и Том прикри Дофин с тяло. Опашката отново се стрелна и направи дупка, голяма колкото вана за баня. Роудс погледна през прозореца и успя да зърне ужасната глава на съществото, което бягаше назад от светлината. При отстъплението си то още веднъж шибна с опашката и шиповете му със стържещ вой одраскаха стената.

Дофин се изскубна от Том. Кожата й беше наелектризирана като на електрическа змиорка. Тя скочи на перваза на прозореца. Роудс помисли, че ще се хвърли и я хвана за ръката. През тялото му премина електрически заряд, от който зъбите му затракаха, но въпреки това не я пускаше.

— Не! — извика той, като се опитваше да я задържи. Дофин се мяташе като заловено животно.