Робърт МакКамън - Стингър

— Ако влезеш вътре, можеш ли да спреш силовото поле?

— Да. То се захранва от резервен източник на мощност. От него се захранват и… — В земния език не съществуваха думи, с които да опише точно системата за летене на пирамидата и тя избра най-близките по значение: — … главните двигатели.

— Значи силовото поле трябва да се изключи, преди да се задействат двигателите? Колко време е нужно за това?

— Различно, в зависимост от това доколко е изтощен източникът. Приблизително от петнадесет до двадесет земни минути.

Полковникът изсумтя. Опитваше се да си избистри съзнанието, за да може да мисли по-добре.

— Слънцето ще изгрее след близо час и половина. Около силовото поле трябва да са се събрали няколкостотин души от щатската войска, от военновъздушните сили, както и много репортери. — Устните му се разтеглиха в лека усмивка. — Сигурно старият Бъкнър се разпорежда сега там. Обзалагам се, че направо са полудели да мислят как да попречат на вестникарските хрътки да снимат. Всичко обаче ще се появи във вестниците и по телевизията най-късно до дванайсет часа и нищо на света не е в състояние да им попречи да го направят. — Усмивката му полека угасна. — Ако премахнем силовото поле, ще имаме някакъв шанс да се измъкнем оттук със здрави кожи. — Той вдигна ръка и погледна сините отпечатъци от пръсти върху нея. — Не всички обаче. Сега те моля да си помислиш много добре. Има ли някакъв начин да се влезе в този кораб?

— Да — отговори Дофин веднага. — През тунелите на Стингър.

— Имах предвид някакъв друг начин. — Самото споменаване на тези тунели предизвика спазъм в гърдите на Роудс. — Какво ще кажеш за портала, през който излезе онова летящо нещо? Има ли други входове за кораба?

— Не, само тунелите.

Роудс въздъхна шумно, също като спукана гума. Нямаше надежда. Нищо не можеше да го накара да влезе отново в тези тунели.

Гънистън се върна и доведе със себе си Зарра Алхамбра.

— Кажи и на тях това, което каза на мен — подкани го той.

— Нещо излезе от улицата в Бордъртаун — обърна се Зарра към полковника. — Всички бяхме в църквата. Коди Локет и Рик го видяха и накараха всички да излязат от църквата и да тръгнат насам. Това е.

— Къде са сега Коди и Рик? — попита Том.

— Не знам. Всичко стана страшно бързо. Предполагам, че са тръгнали насам.

Дофин усети върху себе си лъча и кожата й настръхна от хладината, която повя. Беше допуснала грешка от четири секунди в изчисленията си.

Вратата отново се отвори и вътре влезе Боби Клей Клемънс, който се бе качил да наблюдава от покрива заедно с Майк Фрекнър и още неколцина други ренегати. Той хвърли бърз поглед към кроталите в стаята. При други обстоятелства нямаше да се поколебае да ги нападне, задето навлизат в територията на ренегатите, но сега всичко беше забравено.

— Полковник! — извика Боби. — Там долу нещо се движи. — Той отиде до прозореца, а Роудс го последва.

Сред лабиринта от превозни средства долу видя две коли с все още запалени фарове. Отначало Роудс не можеше да различи нищо сред дима и пушека, но след малко успя да забележи отдясно нещо, което се движеше с голяма скорост. После отляво забеляза още една движеща се фигура. Появи се и трета, която се приведе ниско над земята, шмугна се под една кола и остана там. По улица „Травис“ се зададоха още. Той чу топуркането и стърженето на ноктите, когато тези неща се катереха по колите. Роудс потрепера — това му напомни за кухнята във фермата, в която беше израснал. Когато веднъж влезе в нея и светна лампата, видя десетина хлебарки да се разбягват от тортата по случай рождения му ден.

На светлината от фаровете се мяркаха сенки с черни люспести гърбове. Една опашка с шипове замахна и строши един от фаровете. Друга се издигна, трепереща от усилието, строши един фар, след това още един. И много други. Долу, в тъмнината, съществата започнаха да се тълпят пред блока. Те удряха безразборно с опашки по колите, но не преминаваха очертанията на паркинга.

— Стингър се страхува от електрическата светлина — каза Дофин, застанала до Роудс. — Боли го от нея.

— Може да е опасна за Стингър, но нима е вредна за всички тези същества?

— Всички те са Стингър — отговори Дофин. Очите й следяха потръпващите опашки. Постепенно ударите им се превърнаха в ритмично чукане. — Той няма да влезе тук, докато светят тези лампи.

Том вече беше грабнал пушката си от масата. До нея стоеше пушката със сълзотворен газ, донесена от Роудс, а Гънистън не се беше разделял с четирийсет и пет калибровия си автоматичен пистолет. Роудс се обърна към Боби Клей Клемънс.