Робърт МакКамън - Стингър

— Той е добро момче — каза Мендоза. Беше му трудно да гледа във воднистите като на болно куче очи на Кърт. — От него ще стане по-добър мъж.

— По-добър от мен, искаш да кажеш.

Този път Мендоза срещна втренчения поглед на Кърт.

— Si — каза той. — Точно това исках да кажа.

— Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен. Държал си се добре с моето момче и аз ти благодаря. Това е всичко. — И Кърт обърна гръб на Мендоза.

Мендоза почувства как стомахът му се сви на топка от гняв. Не можеше да разбере с какво право Кърт наричаше Коди „моето момче“. Знаеше, че го използва само за чистене на къщата и да му носи пари за цигари и нищо повече. Е, той нямаше да се промени.

— Моля, няма защо — каза Мендоза през зъби и се върна при жена си и чичо си.

Само едно нещо забрави да каже мексиканецът — помисли си Кърт: Коди ще стане по-добър от него, ако все още е жив. Никой не можеше да каже какво е онова, което обикаляше отвън сред прах и дим. Никой не знаеше къде е Коди. Защо това проклето момче бе отишло до Бордъртаун? Никога няма да разбера какво е търсил там — си каза Кърт. Но едно нещо бе сигурно. Че щеше да му скъса задника от бой…

Не, няма да го направиш!

Кърт се наведе. Дългоопашатите проклетници отвън още думкаха по колите с опашките си, сякаш знаеха, че това тормози хората в сградата. Той започна да натиска спусъка, но поразмисли и реши, че трябва да пести куршумите. Чувстваше се странно — главата му беше бистра и с тялото му всичко беше наред. Раните му още кървяха и го боляха много, но той понасяше болката. Не беше уплашен — е, поне не беше вцепенен от страх. Може би защото с него беше Трежър. Ако момчето се появеше… не, когато момчето дойдеше, Кърт щеше да… Не знаеше точно какво щеше да направи, но нямаше да се отнася жестоко с него. Може би щеше да му каже колко хубава беше закачалката за вратовръзки и че се надява да направи и други неща като нея. Щеше да му го каже съвсем сериозно. Даже би могъл да се опита и от пиячката да се откаже. Това щеше да бъде трудна работа, но… имаше още много лоши неща, които стояха между двамата. Трябваше да се чистят едно по едно.

Някой го докосна по рамото и той се извъртя мигновено и опря дулото на пистолета до лицето на един млад мъж.

— Кво правиш бе? Защо, по дяволите, се промъкваш така зад мен?

— Полковник Роудс каза, че всички трябва да се отдръпнат от прозорците — каза Гънистън и отклони пистолета от лицето си.

— Твърде късно. Тук прозорците са потрошени.

— Въпреки това по-добре се отдръпнете и стойте в коридора. — Гънистън започна да пълзи към другата стая.

— Ей, чакай! — Чак сега мозъкът на Кърт щракна и в него влезе името на полковника. — Кой каза? Полковник Роудс ли? — Когато Гънистън кимна, Кърт рече: — Трябва да му предам съобщение. Къде е той?

— През шест врати нагоре по коридора.

Кърт изпълзя навън, мина покрай Фрейзиър, изправи се и закрачи по коридора, без да настъпи нито един от залегналите там седем-осем човека. Преброи пет врати и влезе, без да чука, в шестата, на която беше изписано с червен спрей „Щаб“ и „Почукайте, преди да влезете“. Вътре на пода бяха залегнали две момчета, които Кърт познаваше като приятели на Коди, ветеринарката, съпругът й и малката й дъщеря. До прозореца беше коленичил мъж с къса черна коса. Той имаше пушка, която насочи към Кърт, когато се отвори вратата.

Кърт вдигна ръце.

— Ти ли си полковник Роудс?

— Аз съм. Постави пистолета на масата.

Кърт изпълни заповедта — Роудс не приличаше на човек, с когото може да се спори. Очите му бяха потънали в тъмни дупки, а лицето му беше подуто и цялото нарязано от стъкла.

— Казвам се Кърт Локет. Мога ли да си сваля ръцете?

Роудс кимна и свали пушката, а Кърт си спусна ръцете.

— Бях на шосе №67, точно на края, където тая виолетова клетка се спуска до земята. Отвън са се събрали цяла дружина щатски войски. Има и много важни клечки от правителството. Познаваш ли полковник Бъкнър?

— Да.

— Той с там с другите. Написа ми на една дъска каквото искаше да ти каже, защото аз ги виждах, но не можех да ги чуя. Както и да е, той искаше да се увери, че си добре и да разбере какво става тук. Аз трябваше да предам съобщението.

— Благодаря. Мисля, че идваш малко късно.

— Аха. — Кърт погледна към разрушените стени. — Май имаш право. — Погледът му се спря на малкото момиченце. То трепереше и той клекна до него. — Не се тревожи, миличка. Ще се отървем от това, бъди сигурна…

— Благодарна съм ви за вашата загриженост — каза момичето и погледът му го прободе като лазерен лъч, — но не съм ви миличка.