Робърт МакКамън - Стингър

— Значи намираш Стингър и намираш капсулата, така ли? — попита Роудс и вдигна вежди. — Не си ли помисляла някога, че Стингър точно това иска — да тръгнеш след него?

— Да, точно така. Няма да го разочаровам!

— Това е просто лудост! — продължи Роудс настоятелно. — На твоята планета може да си някакъв смелчага и як мъж, но на тази планета си само едно малко момиченце. Най-напред ще трябва да се промъкнеш през тунелите, в които Стингър без съмнение ти е приготвил доста двойници, които те чакат, после ще трябва да убиеш Стингър, за да можеш да вземеш кораба. Как ще направиш това?

— Не знам — отговори Дофин. — Никога не съм виждала да убиват някой Стингър.

— Прекрасно! — Роудс се намръщи и поклати глава. — Нямаме никакъв шанс, приятели.

— Не съм казала, че Стингър не може да бъде убит — продължи Дофин. Силата, която се излъчваше от гласа й, отново съживи надеждата у Джеси. — Стингър сигурно има слабо място, той е като всяко друго същество. Ако беше неуязвим, нямаше да се нуждае от двойници.

— Слабо място — повтори Роудс тихо. — Може да има. Но влизането в тия тунели без гранатомет и няколко напалмови бомби си е чисто самоубийство.

— Аз съм готов да поема риска — каза Том и взе пушката от полковника. Лицето му бе бледо, а устните му бяха стиснати в тънка сива линия. — Ще отида с Дофин.

— И да те убият! Не, няма да стане.

Джеси се протегна и хвана Дофин за ръката. Между тях протече слаб ток.

— Кажи ми истината: възможно ли е да измъкнем Стиви оттам?

— Можем да опитаме. Аз искам да се върна вкъщи не по-малко, отколкото вие искате да си върнете Стиви. Ако моят народ не се бори, всички ще загинат. Ако Юмруците се върнат тук по сигнал на Стингър, всички на Земята ще умрат.

Джеси кимна. Погледна към Том и каза:

— И аз идвам. — И стана.

Още преди Том или Роудс да отговорят, вратата се отвори и вътре влезе Гънистън. Водеше със себе си Рик Джурадо и Пекуин. Прах и мръсотия се бяха напластили върху лицето на Рик, а за да може да ходи, бе бинтовал стегнато подутия си глезен с накъсани чаршафи, взети от „Елегантният долар“. Той се беше крил между къщите в края на улица „Оукли“, откъдето чу думите на Стингър. Беше се уверил, че Мендоза и баба му са живи, а след това се натъкна на Гънистън и Пекуин. Сега кимна облекчено на Зарра, радостен, че вижда и него все още жив. После се обърна към полковника. Беше пребледнял, макар под праха върху лицето му това да не се забелязваше много. Очите му обаче излъчваха твърдост и решителност.

— Това нещо държи сестра ми! — каза той. — Какво ще правим, човече?

— Нищо — отвърна Роудс. — Съжалявам, но не може нищо да се на…

— Не е вярно! — почти извика Рик. — Няма да оставя това чудовище да вземе Миранда!

— Ние ще влезем в кораба и ще ги измъкнем оттам — каза му Джеси. — Том, Дофин и аз.

— Продължавайте да си мечтаете. — Роудс избърса потта от очите си. — Влезете ли в тунелите, никой няма да се върне жив. Дявол да го вземе, даже и да влезете в кораба, какво ще използвате за оръжие? И да съберете още няколко пушки, не смятам, че с куршуми ще можете да навредите много на Стингър.

— Ще се нуждаем от електрически фенери — каза Дофин с ясното съзнание за бързо отлитащото време. — Силни електрически фенери.

— Може да вземем някои от стенните лампи — каза Том. — Само трябва да помислим как да ги носим. Може да свържем няколко заедно. Освен това имаме и това. — Той посочи фенера с увеличително стъкло.

— Имаме много повече от това — намеси се Рик и се обърна към Пекуин. — Ти нали се движеше със Съни Крауфийлд? Знаеш ли за арсенала?

— Какъв арсенал?

— Не се прави на тъп бе, човече! Намерих пушките и всички останали боклуци в килера на Крауфийлд! Какво щеше да прави той с тях?

Пекуин понечи да измисли нещо, но се спря. Рик щеше да разбере, че лъже.

— Съни… той се канеше да започне война с ренегатите. Щеше да направи да изглежда така, сякаш ренегатите палят къщите в Бордъртаун.

— Но те не ги палеха, а?

— Не, аз бях с него, когато запали огъня. — Пекуин вдигна рамене. — Просто искахме да действаме, това е всичко.

— Кажи за динамита!

Пекуин впери поглед в пода. Усещаше миризмата на кръвта, с която беше опръскана ризата на Рик отпред.

— Съни, аз и Пако Легранде прескочихме през оградата на мината. Преди два-три месеца. Просто се шляехме. Тогава намерихме бараката, в която са държали взривните капсули. Отначало си мислехме, че там има само празни сандъци, но Пако стъпи на една разхлабена дъска на пода и кракът му хлътна. Там долу, в калта, намерихме пръчките динамит и ги пренесохме.