Робърт МакКамън - Стингър

— Да правите какво? Да вдигнете някоя къща ли?

— Не. — Пекуин се усмихна глупаво, оголвайки покрития си със сребро зъб. — Щяхме да вдигнем това място във въздуха, щом започнеше войната.

— Намерих пет пръчки динамит заедно с детонаторите в къщата на Съни Крауфийлд. Тя се намира от другата страна, в Бордъртаун — започна да разказва Рик на полковника. — Има също и много пушки и амуниции. Съни сега е едно от онези неща: в къщата му има дупка, но колко е дълбока и докъде стига — не съм проверявал.

— Къде е точното местоположение на тази къща? — попита Дофин.

— На Трета улица — каза Рик и си помисли: „Като че ли ще знаеш къде е това.“ — Точно до мястото, където се приземи космическият кораб.

— Това трябва да е най-близката точка, от която да стигнем до кораба на Стингър. Ди-на-мит — повтори Дофин. Мозъкът й намери определението: взривно вещество, оформено като малки цилиндри и взривявано с помощта на фитил. — Какъв точно е външният му вид?

— Прилича точно на билет за ада, ако не си внимателен с него — отговори вместо другите Кърт. Всмукна от цигарата и задържа дима в дробовете си. — Нещо като тази цигара, само че малко по-голямо. — Той изгаси фаса на пода. — Оставиш ли динамит с фитили и детонатори, без да го наблюдаваш, просто се молиш да бъдеш хвърлен във въздуха на ситни парченца.

— Някои от шашките май са били палени — каза Рик. — Палени, но не са се взривили.

— Негодни са. Ама точно тия шашки невинаги остават такива. Никога не си сигурен с тях, особено с тая евтиния, дето я купуваше старият Престън. Избухват, когато си искат, дори само като ги погледнеш накриво, а иначе може да ги гориш и с огнехвъргачка и те да си стоят и да си пушат пред теб.

Дофин не можа да разбере всичко, което каза мъжът, но знаеше, че даже и просто взривно вещество щеше да им бъде много полезно.

— Ще се нуждаем от въже — каза тя на Рик.

— Въжета има в изобилие в железарския магазин. Оттам можем да вземем и жица, за да съединим лампите.

— Значи първо ще отидем там — Том откачи една от акумулаторните лампи на стената. — Дайте да се организираме и да започнем да действаме.

— Искаш да кажеш да се прецакате и да ви убият. — Гласът на Роудс прозвуча толкова властно, че всички млъкнаха. — За бога, приличате на скаути, които се готвят за пътешествие сред природата! — Той се приближи към Том Хамънд и хвана пушката. — Какво ще правиш, ако нещо с метални нокти излезе от земята и сграбчи пушката? Или те стисне за гърлото? Ще свършиш, нарязан на парченца, или сам ще се вдигнеш във въздуха! Това ще върне ли Стиви, а? — Роудс хвърли гневен поглед към Дофин. — Така ще стигнеш ли до твоята планета?

— Човече, кажи си, че не ти стиска да дойдеш! — намеси се Рик.

— Ти ще си първият, когото ще стисне за гушата! — каза Роудс. Той издържа няколко секунди на гневния поглед на Рик, след това дръпна пушката към себе си. Том не я пускаше. Лицето на полковника беше посивяло, очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и въпреки това хватката му бе силна. — Първо, нужен ви е някой, който да ви води.

— Аз мога да ги водя — увери го Дофин.

— Не и в тялото на малко момиченце. Не можеш да ги водиш в тяло, което не е твое. Може би знаеш страшно повече от мен, но плътта си остава плът и ако ти я одерат, няма да има в какво да се върне Стиви. — Той дръпна пушката по-силно. — Дай я на мен. Може да имаме някакъв шанс с лампите и динамита. Но може и да нямаме. — Страхът от тези тунели, от онова, което ги очакваше вътре, заби нокти в стомаха му. Наистина Дофин имаше право — поне трябваше да опитат. — Аз ще ви водя.

— И аз идвам, сър — веднага каза Гънистън.

— Не разрешавам. Ако аз не изляза от тунела, ти ще си необходим, за да информираш полковник Бъкнър. Оставаш тук. — Гънистън започна да протестира — Това е заповед — натъртено добави Роудс и Гънистън млъкна.

Том даде пушката на Роудс.

— Така, добре. — Роудс се огледа. — Ако изчисленията на Дофин са верни, трябва да тръгваме незабавно. Кой друг идва освен Джеси и Рик?

Боби Клей Клемънс отстъпи към стената. Зарра понечи да заговори, но Рик го пресече:

— Ти оставаш тук да се грижиш за Палома, ясно ли ти е? — Изчака малко, докато Зарра кимне.

— Господин Локет, вие? — попита Роудс.

Седнал на пода, Кърт беше извадил от джоба си някаква снимка и гледаше втренчено лицето на момичето на нея. Той не отговори, но през лицето му премина сянка.

— Значи това сме всички. Ще трябва да идем за още лампи и фенерчета. Хайде, да тръгваме — каза Роудс и тръгна, преди здравият разум да бе взел връх у него.