Робърт МакКамън - Стингър

Той се взря в черната пирамидка, която сега не светеше. Бутон за включване и изключване — предположи Коди. Като я докоснеш, клетката се спускаше и се изключваха лъчите на решетките. Но тя беше на метър под тях и на поне още метър от ръба на клетката. Малко далечко, даже да пресегнеше с ръка през решетките и да я изгореше до лакътя. И все пак… това бе единственият начин да се излезе оттук. Той не знаеше какво им готви Стингър, но определено смяташе, че няма да е приятно.

Бръкна в джоба си и изкара оттам монета от десет цента, четири монети от един цент и запалката си. Колко силно трябваше да се натисне пирамидката, за да се задейства? Теглото на запалката може би беше достатъчно — но той бързо се отказа от тази идея. Ако се пробиеше, запалката можеше да експлодира. Той я прибра обратно. Легна по корем и протегна ръка с разтворена длан и опънати напред пръсти, като палецът му придържаше най-отгоре монетите. Разстоянието между лъчите беше достатъчно широко и той продължи да промъква напред китката си. Болката в ребрата отново го парна и той отвори уста да поеме дъх. Движението го накара да трепне и ръката му се мръдна съвсем малко надясно.

Космите на ръката му се сбръчкаха и прегоряха с леко пукане. Коди се постара да застине колкото може по-неподвижно, но от усилието ръката му започна да трепери. После пък дланта му започна да се поти. Той започна да премества монетите така, че да може да ги подхвърли към пирамидата, но веднага изпусна десетте цента и едната монета от един цент, които паднаха право надолу. Ръката му започна да се схваща и той не можа да се премери добре. Хвърли и двете монети с рязко движение на китката. Видя едната да пада зад пирамидката, а другата от лявата й страна.

— По дяволите! — процеди Коди и изтегли обратно ръката си. Космите до китката бяха опърлени, но кожата беше невредима. Ако бе мръднал още малко, в клетката щеше да замирише на изгоряло месо. Цялата му ръка трепереше и Коди разбра, че беше почти безнадеждно да се мъчи да достигне пирамидката. Той изпълзя обратно и легна на една страна, като разтъркваше рамото си. Погледна нагоре. Виолетовите лъчи се съединяваха на около два метра и половина над тях, а механизмът, който повдигаше клетката, беше някъде над тях. Той отново обърна поглед към малката пирамида на пода.

— Трябва да има начин да я стигна — помисли на глас Коди.

— Какво да стигнеш? — попита го Сардж.

— Ей онова нещо там — посочи Коди. Сардж разбра за какво ставаше въпрос и кимна. — Мисля, че то управлява клетката. Ако можех да го докосна с нещо, може би ще мога да…

— Коди? — прошепна Миранда с ужас в гласа. Тя се опитваше да стане. Очите й бяха широко отворени и кръвясали. — Коди?

Той отиде до нея.

— Спокойно. Хайде, лежи спокойно.

— Какво се е случило? Къде сме? — Тя се огледа, видя виолетовите решетки, които ги заобикаляха. — Рик… къде е Рик?

— Рик е добре — излъга я Коди. — Той успя да мине през моста.

— Ние… ние ударихме нещо, нали? О, главата ми… — Ръката й напипа натъртеното място и подутината. Тя присви очи и от ъглите им се отделиха едри сълзи. Смътно си спомняше за случилото се — фигурата пред тях на моста, силния удар, падането. За щастие след това вече не помнеше нищо. — Ти добре ли си?

— Бил съм и по-добре. — Коди приглади влажните й кичури и ги махна от челото й. Мозъчно сътресение може би. — Чувстваш ли това? — Той потърка ръката й и тя отговори утвърдително. След това потърка глезените й. Да, отново каза Миранда и Коди донякъде се успокои. На ръцете си имаше ожулени места, долната й устна бе разцепена и подута, но можеше да бъде и по-зле, помисли си той. Можеше да е със счупен гръбнак, ръка или крак и със сигурност счупен врат, ако Стингър не бе спрян навреме.

— Ударихме се в Беззъбия, нали? — погледна го тя въпросително.

— Наистина него ударихме — Коди се усмихна леко. — И го метнахме по задник.

— Струва ми се, ти каза, че можеш да управляваш мотоциклет.

— Аз пък мисля, че се справихме много добре. Както виждаш, живи и здрави сме.

— Още не съм сигурна в това. — Тя, на свой ред, му се усмихна, макар очите й да бяха още замъглени. — Трябваше да си остана във форт Уорт.

— Да, но тогава никога нямаше да срещнеш мен.

— Калпав късмет — отвърна тя и Коди разбра по гласа й, че щеше да се оправи.

Стана му ясно, че Миранда няма да загуби отново съзнание. Трябваше да й разкаже какво се бе случило и къде се намираха.

— Ние сме вътре в космическия кораб. В нещо, което според мен е тъмница. Висим в това, което за Стингър е затворническа килия. — Той изчака за отговор, но такъв не последва. — Стингър можеше да ни убие. Но не го направи. Иска ни живи. Ако питаш мен, нямам нищо против това.