Робърт МакКамън - Стингър

— И аз нямам — намеси се Сардж и Миранда вдигна глава, за да види кой говори. — Аз съм, Сардж — каза й той. — А това там — и той посочи с ръка към празното пространство — е Скутър.

— Скутър е кучето му — побърза да обясни Коди. — А… Сардж не ходи никъде без Скутър, ако разбираш какво искам да кажа.

Миранда се надигна и седна. Главата й все още бучеше, но поне виждаше ясно. Не разбираше обаче кой беше луд в случая. Едва когато Сардж започна да гали невидимото куче и да му говори: „Не се безпокой, Скутър. Аз ще се погрижа за теб“, тя разбра, че неговият свят завинаги се бе пренесъл отвъд зоната на здрача.

— Съжалявам, че те замесих в това — заговори Коди. — Трябва да внимаваш с кого се возиш.

— Следващия път непременно. — Тя се опита да стане, но се почувства толкова слаба, че се отказа и облегна глава на коленете си. — За какво ни държи това същество?

— Не знам. Даже не искам да гадая. — Коди забеляза, че шумът от течащата през тръбите течност се бе усилил. Появи се и още един шум: далечен бумтеж, нещо като приглушено биене на барабан или тупкане на сърце. Проклетият кораб се е задействал, помисли си. — Трябва да се измъкнем оттук. — Пропълзя до края на клетката, спря на съвсем малко разстояние пред решетките и загледа втренчено към малката пирамидка. Трябва да натисне онзи ключ долу, но как? — Случайно да носиш прашка със себе си? — попита полушеговито и, разбира се, тя поклати отрицателно глава. Коди легна по корем, облегна брадичка в шепи и продължи да гледа пирамидката. Токата на колана му убиваше и той се помръдна да се намести.

Токата на колана — помисли Коди. Стана рязко, разкопча си колана и го изниза от гайките на панталона.

— Хей — подвикна му Сардж, — не бива да правиш това пред момичета!

— Колко далеч е според теб онова нещо? — попита той Миранда и посочи към пирамидката.

— Не знам. Може би около метър и двайсет.

— Според мен е на около метър. Моят колан е около седемдесет сантиметра и… — Той погледна към Сардж и видя протрития черен колан на работния му комбинезон — Сардж, подай ми твоя колан.

— Колана ми! Момче, какво ти става?

— Сваляй го, Сардж! И по-бързо!

Сардж неохотно свали колана и го подаде на Коди.

— Кой номер ти е коланът? — попита го Коди.

— Не знам. Госпожите от църквата се занимават с това, аз не ги купувам.

— Изглежда към четирийсет сантиметра. — Коди вече връзваше двата колана заедно, като остави токите от двата края. — Може би е достатъчно дълго за нуждите ни. Сега ще проверим. — Той опъна възела, за да бъде сигурен, че няма да се развърже.

— Какво си намислил? — попита го Миранда.

— Сигурен съм, че онова нещо долу е управляващият бутон. Като се натисне, клетката се сваля. Така ще можем да се измъкнем оттук.

— Не му обръщай внимание — прошепна Сардж на Скутър. — Той просто е луд.

— Сега слушайте внимателно и двамата. — Настоятелността в гласа на Коди накара Сардж да спре шепненето. — Ще промуша ръката си през решетките колкото мога по-навън. Ако не стоя неподвижен, лъчите могат да я изгорят. Сардж, искам да ме държиш здраво за краката. Ако ръката ми се запали, искам да ме изтеглиш обратно колкото се може по-бързо. Разбра ли ме?

— Аз ли? Защо аз?

— Защото си много по-силен от Миранда, а освен това тя трябва да внимава да не дойде Стингър, ясно?

— Ясно — отвърна Сардж тихо.

Коди промуши колана през решетките пред себе си и го спусна от края на клетката. След това Сардж го хвана здраво за краката и той се плъзна колкото се може по-близо до лъчите. Спря, когато лицето му бе само на няколко сантиметра от тях. Съвсем бавно прокара длан, след това ръката до лакътя дотам, докъдето косъмчетата върху нея бяха опърлени от лъчите. Токата на колана лежеше на пода под тях. Трябваше с китката да закара токата върху командния ключ.

Лицето му бе толкова близко до лъчите, че чуваше смъртоносното им бръмчене. Сега беше моментът да се опита да направи каквото бе намислил. Той рязко замахна с китката нагоре. Токата на колана се придвижи с търкане и спря само на пет-шест сантиметра от пирамидката. Издърпа колана назад и опита отново. И този път не достигна пирамидката.

Коди се напрегна и изкара ръката си още няколко сантиметра напред. Между нея и лъчите имаше място колкото за една клечка за зъби. Няколко косъмчета се запалиха и се сгърчиха изгорени. От тупането на сърцето тялото му потрепваше. Стой неподвижно… неподвижно! — повтаряше си. Отново се опита да хвърли колана напред. Не стигна. Една капчица пот влезе в дясното му око и го заслепи. Първото нещо, което импулсивно поиска да направи, беше да я изтрие, но ако направеше необмислено движение, или ръката му, или лицето му щеше да се опре в лъчите.