Робърт МакКамън - Стингър

— Тези тунели са издълбани от Стингър — отговори му Дофин. — Пръска ги с тази смазка, за да се движи по-бързо.

— Смазка ли? — изсумтя Кърт. Стомахът му се присвиваше от страх. — Това са си направо сополи!

— Искам да ми кажеш нещо, Дофин — каза Роудс. — Откъде идва енергията, с която се захранват двойниците: от Стингър или от кораба?

— Стингър ги захранва. — Дофин се взираше напред, готова да реагира на всякакво движение. — Двойниците са за временна употреба, унищожават се, след като изпълнят предназначението си.

Процесът на дублиране трябва да е страшно бърз, мислеше си Джеси. Създаването на жива тъкан, свързана с метални нишки, на вътрешните органи и синтетичните кости — всичко това беше твърде много за един земен разум. Но какъв беше Стингър, как изглеждаше или как създаваше двойници от човешките тела — тези въпроси трябваше да почакат. Сега трябваше да се върши друго.

— Готови ли сте всички? — Роудс изчака да чуе отговор от всеки и тръгна напред. Съзнаваше, че гази в слуз и се стараеше да не мисли за големината на чудовището, което беше дълбало в тексаската земя.

Рик осветяваше с фенерчето назад. Чисто. Преди да тръгнат от Крепостта на ренегатите, той беше коленичил до Палома и беше й казал какво ще прави и защо трябва да го направи. Тя го бе изслушала мълчаливо, навела глава. След това му бе казала да се помоли с нея и Рик бе сложил бузата си върху челото й, докато тя молеше милост от Бога за внука и внучката си. Накрая му беше целунала ръката, гледайки го с невиждащите си очи, които винаги бяха прониквали до дъното на душата му. „Господ помага на смелите“ — бе прошепнала и го бе пуснала да върви.

Откакто бяха напуснали блока с апартаментите, не видяха нито съществото, което се беше видоизменило от кон, нито някой друг Стингър, наподобяващ човек. В железарията намериха две парчета въже по четири метра, след това прекосиха моста. При вида на смачканите и още димящи останки от мотоциклета на Коди сърцето на Рик замря. Не беше сигурен дали бащата на Коди разпозна машината на сина си — Кърт не каза нищо, когато минаваха покрай нея.

Тунелът правеше завой надясно. На светлината на лампите видяха нещо като разклонение в три посоки. Роудс избра централния тунел, по който според него се отиваше до черната пирамида. Дофин кимна, когато я погледна за потвърждение. Навлязоха в него. Влажните стени отразяваха светлината от лампите. След малко чуха някакво бумтене отпред — като туптене на гигантско сърце.

— Корабът на Стингър — прошепна Дофин. — Системите му са задействани.

Рик държеше лъча на фенерчето си насочен назад. Това, което се случи, стана толкова бързо, че нямаше време дори да се уплаши: една гърбава фигура прекоси лъча на около шест метра зад тях, вдигна ръце пред лицето си и бързо се оттегли в тъмнината.

Рик спря. Коленете му омекнаха. Успя да зърне опашката на съществото. То му заприлича на пъстър осмокрак скорпион с човешка глава.

— Полковник? — После повтори по-високо: — Полковник!

Вече бяха се отдалечили на няколко крачки, но Роудс спря и погледна назад.

— Какво има?

— Онова знае, че сме тук — извика Рик.

От тунела пред тях се чу женски глас с провлачен тексаски акцент:

— На ваше място нямаше да мръдна и крачка напред.

Роудс се обърна и вдигна лампите нагоре. На три-четири метра пред него тунелът завиваше наляво. Разбра, че точно там, зад завоя, стоеше съществото, което сега говореше.

— Ама вие, хлебарки такива, наистина обичате да живеете опасно — каза Стингър. — Приемникът с вас ли е?

— Аз съм тук. — Дофин пристъпи напред предизвикателно. — Искам да освободиш трите човешки същества.

— Мили боже, ама това заповед ли беше? Сладурче, сега си на моя територия, в моя свят. Ако дойдеш при мен и се предадеш, мога да си помисля върху това.

— Или ще ги освободиш, или ние ще го направим — продължи Дофин.

— Я се огледай, муци. Не можеш да ме видиш, но аз съм тук. Аз съм в стените, в земята под теб и в тавана над теб. Аз съм навсякъде бе. — В гласа на Стингър се долавяха гневни нотки. — В мен е капсулата ти, кукло. Тя ми стига да получа добри парички. Да не говорим, че открих цяла планета с нищожни хлебарки, които изобщо не могат да се бият. Трябва да ти благодаря, че ме доведе тук.

— Това няма значение, защото ти никъде няма да отидеш.

— А, така ли? Че кой ще ме спре?

— Аз ще те спра.

Последва тишина. Дофин знаеше, че Стингър няма да се втурне напред към светлината. След това Стингър изсъска: