Робърт МакКамън - Стингър

— Проклетникът ме разкъса с ноктите си — опита се да каже Роудс. — Искаше да счупи лампите.

— Не говорете! — Джеси скъса ризата му и оголи раната. Тя беше дълбока и ужасна за гледане. Разкъсаните мускули се свиваха и разпускаха.

Студена пот изби по челото на Роудс. Той едва-едва се усмихна на загрижеността на Джеси.

— Госпожо, това е единственото нещо, което мога да правя сега. Загазих, нали?

— Трябва да го изведем оттук — каза Джеси.

— Не! Докато ме спасявате, Стингър ще излети. — За радост на Роудс, ръката му беше изтръпнала. Той я хвана над раната и я стисна силно, като че ли искаше да задържи болката, преди тя да го връхлети. — Слушайте! Ако искате да си върнете Стиви… и другите… трябва да го направите сами. Аз дойдох, докъдето можах. — Той потърси с поглед Дофин, която беше застанала до Рик и го наблюдаваше напрегнато. — Дофин… ти каза, че можеш да ги водиш. Направи го.

— Какво е състоянието му? — попита Дофин.

— Главната артерия не е засегната. Раните са предимно мускулни. Но това, което ме тревожи, е шокът. Тази вечер му се събра твърде много.

— На кого му е било лесно? — Роудс почувства, че му става студено. Още малко и щеше да загуби съзнание. — Оставете ме тук и вървете! Стигнахме чак дотук, дявол да го вземе!

— Той има право — каза Рик. — Трябва да продължим.

— Аз ще измъкна момчето си оттук — добави Кърт, макар стомахът му да бе свит на топка от страх. — Нищо не може да ми попречи.

— Ние трябва да продължим — съгласи се Дофин. Ритмичното бумтене на системите, които се зареждаха с енергия от резервоарите, се усилваше. Тя коленичи до полковник Роудс. — Стингър може да се върне за вас. Знаете това, нали?

— Да. Дръжте — отговори Роудс и бутна лампите към тях. — Някой да ми даде фенерче. — Том му подаде своето и Роудс облегна пушката до себе си, като сложи кървавия си пръст на спусъка.

— Дайте му и динамит — предложи Дофин. Кърт му даде една шашка, запали цигара и я сложи в сивите устни на полковника.

— Благодаря. Сега съм зареден като за лов на мечки. — Той погледна Дофин в лицето. Нямаше го вече малкото момиче. Пред себе си виждаше едно същество, обхванато от силна страст и гордост. Очите й излъчваха нещо древно, говореха за силна болка, но в тях имаше и смелост. — Ти си много добра — каза й той с отслабващ глас. — Надявам се да се върнеш при твоите… — как го беше казала: при своя народ — спомни си той. — Надявам се да ги научиш, че за живота си струва да се бориш.

— Ще го направя! Непременно! — Дофин нежно сложи ръка върху посивялата му буза и Роудс почувства лекото убождане на електрически заряд в пръстите й. — Ти няма да умреш. — Прозвуча като заповед.

— Винаги съм искал да умра в Южна Дакота. В легло и когато съм на сто и една години. — Болката започваше да го обхваща, но лицето му с нищо не издаде това. — Добре е да тръгвате.

— Ще се върнем за теб — увери го Рик.

— Май наистина ще трябва да се върнете. — Той сложи пръчката динамит на гърдите си за всеки случай.

Очите на Дофин шареха бързо от стена на стена. Ослушваше се и за драскане на нокти в пръстта. Разбра, че Стингър беше прав — това място бе неговият свят, той бе навсякъде.

Движейки краката си като бутала, древният воин в детското телце навлизаше дълбоко в царството на Стингър.

— Стой! — прошепна Коди. Миранда и Сардж веднага спряха зад него. — Виждам светлина пред нас.

Нарече го светлина, защото не можа да измисли нещо по-точно. Това по-скоро беше някаква бляскава виолетова мъгла в далечния край на коридора, по който вървяха през последните десет минути. Макар да бе загубил представа за разстоянието, Коди прецени, че до това място имаше около дванайсет метра. Откакто напуснаха помещението, в което бяха затворени, се движеха пипнешком на тъмно, по някакъв коридор, чиито стени и под приличаха на подгизнала кожа. На Коди му се струваше, че вървяха по наклон, който спираловидно се спускаше надолу. До този момент не бяха виждали никакви други входове, нито пък светлини.

Коди хвана Миранда за ръката и внимателно я поведе напред. Тя беше хванала ръката на Сардж и го дръпна след себе си. Стъпваха в някаква лепкава кал, дълбока пет-шест сантиметра, която се процеждаше от тавана на коридора и се събираше на пода му. Стигнаха до бляскавата мъгла. Точно пред нея коридорът завиваше надясно. Отпред се виждаше кръгъл отвор, който водеше в някакво голямо помещение, осветено с виолетово сияние.