Робърт МакКамън - Стингър

И ето — това, което идваше към тях, изпълзя през отвора на помещението. Пъстрата му кожа беше влажна и блестеше на виолетовото слънце. Онова, което му се бе сторило като цяла армия, се оказа едно-единствено същество, но видът на тази безбожна твар изпълни Коди с неописуем ужас. Той почувства как вътрешностите му се свиват като опърлени от силен огън. Разбра, че в момента вижда не някой от двойниците, а съществото, пресякло огромните дълбини на космоса, за да търси Дофин — извънземното, което беше приземило този космически кораб, беше дълбало тунели под Пъкъл и беше изскачало от подовете на къщите да търси човешки тела. Сега то стоеше пред него.

Долу, в тунела, Дофин продължаваше да се движи напред като малък танк. Зад нея Джеси и останалите едва успяваха да не изостават. Кърт се подхлъзна в слузта и стана, като ругаеше и чистеше мръсотията по себе си. Дофин се вслушваше в пулса на кораба. Не знаеше дали силовото поле беше изключено, но щом това станеше, към двигателите на кораба щеше да се подаде огромно количество енергия.

Най-отзад вървеше Рик.

Изведнъж от пръстта под краката му изригнаха две ръце. Едната от тях го хвана като в челюсти за подутия глезен, а ноктите й пробиха кожата му. Той извика силно, след това насочи пушката си към главата на съществото и започна да стреля. От лицето на чудовището се разхвърчаха парченца месо.

— Върнете се! — изрева Кърт и като сложи колта върху черепа на съществото, покрит с черна коса, натисна спусъка. Главата се разчупи и избълва вътрешностите си, но съществото продължи да държи здраво Рик за глезена с едната ръка, а с другата удряше краката на Кърт. Той подскачаше като нестинар. Рик падна, но успя да насочи фенерчето към лицето на чудовището и видя как очите му потънаха навътре в големи гънки от плът. Те започнаха да пушат и след секунда изригнаха като малки гейзери, а лицето се изкриви в страхотна гримаса на болка или може би на гняв. Ноктите разхлабиха хватката си, съществото се заби в земята и изчезна.

— Добре ли са всички? — Дофин беше спряла на около десет метра напред. Джеси обърна лампите назад, за да освети мястото.

Кърт помогна на Рик да стане. И двамата трепереха.

— Можеш ли да ходиш? — попита Кърт. Рик се опита да стъпи на крака си. Раните от ноктите всъщност бяха облекчили напрежението в крака му, но сега пък глезенът му кървеше. Той кимна в отговор:

— Да. Мога да се оправя.

— Чакайте. — Том бе видял нещо и бе насочил светлината от фенерчето си по посоката, от която бяха дошли. Очите му се разшириха зад стъклата на очилата. — О, боже мили!

Като удряха с шипестите си опашки, към тях се приближаваха четири скорпиона в човешки образ. Светлината ги сепна малко, те поспряха, но след това отново продължиха да напредват към групичката от хора.

Том вдигна пушката си и започна да стреля. Кърт го спря:

— Не си хаби патроните, човече. — Той щракна запалката и я доближи до фитила на една от шашките, фитилът засъска и припламна. — Всички да легнат! — Изчака няколко секунди, докато фитилът се разгори, хвърли го към приближаващите същества и се просна по корем на земята.

Минаха няколко секунди. Нямаше експлозия.

— Исусе! — Кърт вдигна глава. Скорпионите бяха точно върху динамита. Все още нямаше никакъв взрив. — Тази трябва да е била браку…

Динамитът избухна. Взривната вълна повдигна четирите същества във въздуха и ги хвърли върху стените на тунела. Кърт и другите я усетиха като изгаряш пустинен вятър. Дофин също беше легнала по корем и въздушното течение от взрива разроши косата й.

Джеси повдигна лампите и насочи светлината към съществата. Две от тях се мъчеха да се заровят в пръстта. На земята се гърчеше един, а последният не мърдаше.

— Бинго — подхвърли Кърт.

Дофин се изправи.

И точно тогава нещо зад нея я хвана за врата и я вдигна във въздуха. Два остри нокътя се забиха в кожата й и тя извика от болка. Онова я държеше на една ръка разстояние. Краката й се люлееха.

— Всичко свърши — прошепна Стингър с гласа на Мак Кейд.

Джеси чу вика на Дофин и понечи да се обърне и да насочи лампите пред себе си, но гласът на Мак Кейд прозвуча властно:

— Хвърлете оръжията! Иначе ще й строша вратлето!

Джеси се поколеба. Погледна към Том. Той също се взря в нея, стиснал пушката до гърдите си.

— Хвърлете оръжията! — повтори Стингър. Двойникът държеше детето между себе си и светлината. На гърдите му се гърчеше главата на кучето. — Хвърлете ги в коридора, колкото се може по-надалеч. Хайде!