Робърт МакКамън - Стингър

Кърт остана на мястото си, докато другите излизаха. Рик спря за малко да стегне превръзката на глезена си. Кракът му пулсираше от болка, но нямаше нищо счупено.

— Ти си бащата на Коди Локет, нали?

— Аха. — Кърт сгъна снимката и я прибра. — Коди ми е син.

— Ще го измъкнем оттам. Него и сестра ми. — Рик видя колта на масата и го взе.

— Твой ли е?

— Да.

— Нещо против да го взема?

Кърт каза само:

— Божичко, божичко! — По лицето му изби пот. Затвори очи за секунда. Когато ги отвори отново, светът си беше същият. Стори му се, че около него всичко се върти като на панаирджийска въртележка. Беше жаден, толкова жаден, като че в гърлото му бе заседнало парче от горещото слънце. Кърт се изправи и устата му подигравателно се изкриви.

— В деня, в който оставя някоя потна гърбина да ми върши работата, няма да струвам и пукната пара — каза той и ръката му здраво стисна колта.

Коди чу как Миранда простена — идваше в съзнание. Примъкна се до нея по кожения под.

— Главата ми… ох, главата ми — едва чуто прошепна тя като натискаше с ръка синкавото натъртено място и подутината на челото над лявото си око. Клепачите й трепнаха, тя се опита да ги отвори, но не успя.

— Ще се оправи ли?

Коди погледна към Сардж, който седеше на два метра от него, прегърнал с ръце коленете си. Лицето му бе придобило тебеширен цвят на виолетовата светлина, идваща от решетките на клетката.

— Не знам — отвърна Коди. — Ударът беше доста силен за нея.

Миранда продължи да стене с отслабващ глас и след малко отново се унесе. Коди беше плюл малко кръв и когато го пронижеше болката от счупеното ребро, дъхът му секваше. Иначе се чувстваше добре, беше повече ядосан, отколкото уплашен. Мускулите му бяха напомпани с адреналин. Миранда все още лежеше неподвижна. Коди за шести или седми път провери пулса й. Струваше му се много бавен, но поне беше силен. Беше много по-издръжлива, отколкото изглеждаше.

Като притискаше с ръка ребрата си, Коди стана и отново обиколи клетката. Тя представляваше конус с приблизително петметрова обиколка на основата, а решетките бяха лъчи с виолетов цвят. Вече беше опитвал да ги ритне и подметката на ботуша му беше напълно изгоряла. От бързо топящата се гума бяха отхвръкнали малки парченца, които избухнаха, щом попаднаха под лъчите. Не поиска да разбере какво щяха да направят тези лъчи на човешката плът. Цялата клетка висеше на около метър от пода, направен от препокриващи се черни люспи.

Коди не знаеше какво точно бе очаквал да види във вътрешността на един космически кораб. Може би в представите му той трябваше да е натъпкан със сложни апаратури и полирани повърхности и трябваше тайнствено да бръмчи. Това място обаче миришеше на препълнена помийна яма, а на пода можеха да се видят лъскави локвички от мръсна слуз. От тавана висяха тръби, направени сякаш от костите на умрял динозавър. Те се виеха покрай стените като змии, а от тях се разнасяше шум от някаква течност. Въздухът беше толкова студен и влажен, че Коди можеше да види облачетата пара, които издишваше. Вътрешността на космическия кораб не впечатли Коди. Той едва ли би минал за някакво чуждоземно технологическо чудо. Оприличи го по-скоро на вътрешността на средновековен замък, в който беше студено, мръсно и нямаше електричество. От кокалените тръби се провесваше слуз като гирлянди — при падането си на пода тя издаваше съскащ звук. Сега си спомни, че беше видял нещо, но не беше много сигурен — люспите на пода не само попиваха падащата слуз, но от време на време даже се издуваха нагоре и след това се отпускаха, съвсем като живи същества.

Коди спря да обикаля. Застана много близо до лъчевите решетки, но не усети топлина. Те горяха със студена светлина. Оттук Коди можеше да види на пода на стаята една черна пирамидка с големината на кутия за обувки. Беше видял Стингър да я натиска с ботуша си още докато висеше с главата надолу в готовата да го смачка ръка на съществото. Пирамидката се беше осветила отвътре със слаба виолетова светлина. Беше се разнесло бръмчене и в следващия момент той и Миранда бяха хвърлени в нещо като черна чиния, която се оказа подът на клетката. Решетките светнаха и едновременно с това клетката се издигна.

По-късно — а Коди не знаеше колко време след това, защото мозъкът му беше изключил — едно същество с лицето на Мак Кейд и с кучешка глава и плешки, излизащи от гърдите му, влезе в стаята, носейки друго тяло. Коди бе видял как това същество бе докоснало пирамидката с ботуша си. Тя отново светна във виолетово и клетката се спусна. Когато опря в пода, лъчите изгаснаха. Съществото хвърли Сардж Денисън вътре при тях, след това докосна пирамидката още веднъж и лъчите отново светнаха, а клетката се издигна нагоре. Стингър погледна към Сардж и го попита за името, точно както беше питал и Коди за името на момичето. На Сардж му трябваха няколко секунди, за да разбере въпроса, но накрая бе казал със заекване името си и Стингър бе излязъл. Преди това Коди видя черната сфера в устата на кучето.