Кийра Кас - Елитът

Аз сбърчих чело, изненадана от посоката, в която бе поел разговорът ни. Въпреки това отговорът ми беше искрен.

— Мисля, че кралицата е удивителна жена. Не мога да опиша с думи възхищението, което изпитвам към нея.

Той кимна.

— Наистина жена като нея се среща рядко. Надарена е с неповторима красота, но и със скромност. Смирена е, но не дотам, че да я опишем като малодушна. Покорна, благоразположена, отличен събеседник. Може да се каже, че макар и отгледана в бедност, тя е родена за кралица.

Кралят направи многозначителна пауза и съсредоточи погледа си в мен, отчитайки изписаното нескрито уважение по лицето ми.

— Същото обаче не може да се каже за вас.

Напрегнах сили да запазя самообладание.

— Външният ви вид е приемлив. Имате червена коса, малко сте бледичка, а фигурата ви бих определил като сносна; но сте кръгла нула в сравнение със Селест. Що се отнася до нрава ви… — Той си пое рязко дъх. — Държите се невъзпитано, подигравателно, а в единствения случай, в който подходихте сериозно към нещо, едва не срутихте основите на нацията ни. Съвършено несъобразителна сте. Да не говорим за плачевната ви стойка и неелегантна походка. Крис е хиляди пъти по-очарователна и приветлива.

Свих устни, мъчейки се да възпра сълзите си. За целта си напомних, че не ми казваше нищо ново.

— И, разбира се, не виждам абсолютно никаква политическа изгода от това да ви задържа в двореца си. Кастата ви не е достатъчно ниска, че да вдъхнови народа, а за влиятелни връзки изобщо няма да говорим. Елиз, за сметка на това, ни оказа огромна помощ при пътуването ни до Нова Азия.

Стана ми чудно колко ли истина имаше в това, при положение, че така и не бяха се свързали със семейството й. Вероятно се случваше нещо, за което не знаех. Или пък кралят просто преувеличаваше, за да ми внуши колко безполезна бях. Ако такъв беше стремежът му, се справяше повече от отлично.

Студените му очи се впериха в моите.

— Каква работа имате тук?

Аз преглътнах сухо.

— Май е най-добре да попитате Максън.

— Питам вас.

— Той иска да остана — заявих твърдо. — Аз също искам да остана. И докато двамата го искаме, няма да си тръгна.

Кралят се ухили.

— На колко години сте? На шестнайсет? На седемнайсет?

— Седемнайсет.

— Подозирам, че не сте особено запозната с мъжката природа, както е редно, щом сте попаднали тук. Нека ви уведомя, че мъжете могат да са доста непостоянни. Не е разумно да залагате толкова много на увлечението си по него, при положение, че в един миг можете да загубите сърцето му завинаги.

Аз присвих очи, питайки се какво точно се опитваше да ми каже.

— Стените на този дворец имат очи. Знам, че някои от момичетата вече му предлагат повече, отколкото бихте могла да си представите. Наистина ли смятате, че посредствена жена като вас има шанс на техния фон?

Момичета? В множествено число? Да не би да намекваше, че се случваха и други случки, освен онази между Максън и Селест, на която бях станала свидетел? Може би снощните ни целувки бяха скромни в сравнение онова, което му поднасяха другите момичета?

Максън беше заявил, че държи да е прям с мен. Но дали това не беше една от малките му тайни?

— В такъв случай Максън ще ме отпрати, когато сметне за нужно, а вие няма за какво да се тревожите.

— Има, и още как! — изрева гневно той, после понижи глас. — Ако в момент на безумие Максън избере вас за своя съпруга, невинните ви кроежи ще ни костват прескъпо. Граденото с десетилетия, с поколения наред ще рухне, понеже на вас ви харесва да се правите на героиня!

Пристъпи толкова близо до лицето ми, че ми се наложи да направя крачка назад, но той пак ме доближи, оставяйки съвсем малко разстояние помежду ни. Говореше с нисък, дрезгав глас, далеч по-плашещ от невротичните му крясъци.

— Ще трябва да се научите да държите езика зад зъбите си. В противен случай ще ме спечелите като свой враг. А повярвайте ми, не е за ваше добро.

Сочеше ме гневно с пръст, почти докосвайки бузата ми. Точно в този момент можеше да ме разкъса на парчета. Дори да се появеше някой, с какво щеше да ми помогне? Никой нямаше да ме защити от краля.

Опитах да говоря спокойно.

— Разбирам.

— Отлично — каза той, развеселявайки се внезапно. — В такъв случай ще ви оставя да се настаните отново. Хубав ден.

Чак след като се отдалечи, осъзнах, че цялото ми тяло трепереше. Когато ми беше заповядал да държа езика зад зъбите си, бях схванала намека му, че не биваше дори да си помислям да спомена за този ни разговор пред Максън. Затова и щях да си мълча. Бях готова да се обзаложа, че по този начин проверяваше предела на нервите ми. Аз обаче нямах намерение да се пречупя.