Кийра Кас - Елитът

Когато ризата му изсъхна, той я облече, прикривайки ръждивите петна със сакото си, и пак дойде да се сгуши до мен. Умората лека-полека започна да ни надвива, но не исках да проспя и секунда от този рай, а усещах, че и той не иска. Заговорихме тихо.

— Мислиш ли, че ще се върнеш при него? При бившия си приятел?

Не ми се коментираше Аспен точно в този миг, но обмислих въпроса му.

— Би бил добър съпруг. Умен е, смел е и може би е единственият човек на планетата, който е по-опърничав от мен.

Максън се позасмя. Продължавах да говоря, макар и със затворени клепачи.

— Но при всички случаи ще мине време, преди да се замисля за подобно нещо.

— Ммм.

Из стаята се разстла тишина. Максън загали с палец едната ми ръка.

— Позволяваш ли да ти пиша писма? — попита той.

Замислих се по въпроса.

— Май е най-добре да поизчакаш няколко месеца. Възможно е дори да не ти липсвам.

Той издаде звук, наподобяващ смях, но не съвсем.

— А ако в крайна сметка решиш да ми пишеш… условието ми е да кажеш на Крис.

— Права си.

Не поясни дали това значеше, че ще й каже или че няма да ми пише, но в момента не исках да знам.

Не можех да повярвам, че всичко това се случваше заради някакъв си глупав дневник.

Внезапно ахнах и очите ми се ококориха. Дневник!

— Максън, ами ако северните бунтовници търсят дневниците?

Той се поразмърда, все още леко унесен.

— Какво имаш предвид?

— Онзи ден, когато ме погнаха към гората, ги наблюдавах от едно дърво. С тях имаше момиче, което изпусна чанта, пълна с книги. Момчето с нея също носеше няколко вързопа. Крадат книги. Дали не издирват някоя точно определена?

Максън отвори очи, примижавайки в размисъл.

— Америка… какво пишеше в онзи дневник?

— Какво ли не. За това как Грегъри в общи линии откраднал страната, как принудил народа да приеме кастовата система. Бил е ужасен човек, Максън.

— Но нали спряха излъчването на бюлетина? — настоя той. — Дори него да издирват, няма как да знаят, че това е бил именно дневникът на Грегъри, нито пък какво точно пише в него. Повярвай ми, след малкото ти изпълнение, баща ми ще се постарае да им осигури още по-сигурна защита.

— Това е причината. — Покрих лицето си с длан, сдържайки прозявката си. — Убедена съм.

— Не бъди толкова убедена — каза той. — Не си го навивай на пръста. Откъде да знаем — може пък просто да са запалени читатели.

Простенах в отговор на опита му за шега.

— А аз си мислех, че няма как да оплета конците повече от преди.

— Шшш — прошепна той, сгушвайки се по-близо до мен. Силните му ръце ме приковаваха към земята. — Не се тревожи точно сега. Най-добре поспи.

— Но аз не искам да спя — промълвих, но все пак се намърдах по-плътно до него.

Максън отново затвори очи, без да разхлабва прегръдката си.

— Аз също. Дори в спокойните дни сънят ме изправя на нокти.

Сърцето ме заболя при тази мисъл. Не можех да си представя какво ли му беше да е под постоянно напрежение, особено предвид факта, че не друг, а собственият му баща го държеше на тръни.

Той пусна ръката ми и се пресегна да бръкне в джоба си. Клепачите ми се отвориха донякъде, макар че неговите дори не потрепнаха. Сънят бавно се спускаше и над двама ни. След малко отново намери ръката ми и се зае да връзва нещо на китката ми. Разпознах допира на гривничката, която ми беше донесъл от Нова Азия.

— Носех я в джоба си. Отчайващ романтик съм, нали? Възнамерявах да я задържа, но искам да имаш нещо от мен.

Той сложи гривничката върху тази от Аспен и усетих как копчето на долната се притиска към кожата ми.

— Благодаря ти. Много ме зарадва.

— В такъв случай и аз съм радостен.

Не проронихме и дума повече.

Събуди ме скърцането на вратата, а нахлулата в стаичката светлина беше толкова ярка, че трябваше да закрия очите си.

— Ваше Величество? — обади се някой. — О, господи! Намерих го! — Изкрещя същият глас. — Жив е!

Край нас внезапно се развихри суетня от стражи и прислужници.

— Не успяхте да се доберете до долното скривалище ли, Ваше Височество? — попита един от стражите. Надникнах към нашивката с името му. Марксън. Не бях сигурна, но ми приличаше на човек с по-висок ранг в дворцовата стража.

— Не. Изпратих един страж да уведоми родителите ми. Наредих му да изпълни първо таза задача — обясни Максън, мъчейки се да позаглади косата си. По лицето му само за секунда се изписа болезнена гримаса.

— Кой беше стражът?

Максън въздъхна.