Кийра Кас - Елитът

Той отстъпи назад видимо засегнат.

— Значи, не искаш да ти пиша, нито да се обаждам?

— Може би не веднага — отговорих му аз, мъчейки се да придам на думите си по-леко звучене. — Просто искам да прекарам известно време със семейството си и да се поопомня. След всичко, което ми се струпа тук, не мога…

— Чакай малко — спря ме той с вдигната ръка. Не продължи веднага, изучавайки лицето ми. — Все още го искаш… — Обвини ме той. — След всичко, което стори, след жестоката му постъпка спрямо Марли и дори сега, когато няма абсолютно никаква надежда да сте заедно, ти продължаваш да мислиш за него…

— Не е сторил нищо нередно, Аспен. Ще ми се да можех да ти кажа истината за Марли, но му дадох дума да си мълча. Не го виня за нищо. И знам, че всичко приключи, но по същия начин се чувствах и когато ти скъса с мен.

Той се изсмя саркастично и отметна глава назад, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Говоря сериозно. Когато ти сложи край на връзката ни, приех Избора като спасително въже, защото знаех, че поне ще ми даде време да забравя чувствата си към теб. Тогава ти взе, че се появи в двореца и всички отново се преобърна. Ти беше човекът, който промени всичко, изоставяйки ме в къщичката на дървото; и като че ли си мислиш, че ако ми оказваш достатъчно натиск, можеш да върнеш живота ни към момента преди онази случка. Само че не става така. Дай ми шанс да те избера.

Докато думите се лееха от устата ми, съзнавах, че именно тази заблуда ни създаваше най-много главоболия. Любовта ми към Аспен бе продължила толкова дълго време, че просто бяхме приели някои неща за даденост. Но сега всичко беше различно. Вече не бяхме просто някакви си двама души от Каролина. Оттогава бяхме преживели твърде много, за да се преструваме, че отново можехме да сме онези щастливи хора.

— И защо не би избрала мен, Мер? Не съм ли аз единственият ти избор? — попита той с пропит от тъга глас.

— Да. Но това не те ли притеснява? Не искам да съм момичето, за което ще се ожениш, защото аз съм останала без друг вариант, а ти така и не си погледнал друга. Наистина ли искаш да ме получиш задочно?

— Не ме е грижа как ще те получа, Мер? — отвърна той с покъртен тон.

Внезапно се спусна към мен, обгръщайки лицето ми с длани. А после ме целуна яростно, заставяйки ме да си припомня кой всъщност беше той за мен.

Не можех да отвърна на целувката му.

Когато най-накрая се предаде, отдалечи лицето ми от своето, мъчейки се да разтълкува изражението ми.

— Какво се случва тук, Америка?

— Сърцето ми е разбито! Ето какво се случва! Имаш ли някаква представа как се чувствам? Толкова съм объркана в момента, ти си единственото нещо, което ми остана, а не ме обичаш достатъчно, за да ми оставиш глътка въздух.

Разплаках се и той най-сетне се смири.

— Съжалявам, Мер — прошепна. — Просто постоянно си мисля, че съм те загубил поради една или друга причина, а инстинктът ме принуждава да се боря за теб. По-силно е от мен.

Сведох поглед към пода, опитвайки да се взема в ръце.

— Ще почакам — обеща той. — Когато се почувстваш готова, пиши ми. Повярвай ми, обичам те достатъчно, за да ти дам глътка въздух. След изминалата нощ само това ме интересува. Да знам, че дишаш.

Оставих се в обятията му, позволявайки му да ме притисне към себе си, но чувството беше различно. Преди бях живяла с убеждението, че Аспен никога няма да напусне света ми, но сега за пръв път започвах да се усъмнявам в това.

— Благодаря ти — пророних. — Пази се, моля те. Не бъди герой, Аспен. Грижи се за себе си.

Той се откъсна от мен и ми кимна с глава, без да каже и дума. Целуна челото ми и се отправи към вратата.

Не помръднах от мястото си дълго време, не знаех какво да правя със себе си, затова просто зачаках прислужничките да се появят и да ми върнат разсъдъка за последен път.

Подръпнах роклята си.

— Не е ли прекалено изтънчена за случая?

— Никак даже! — възрази Мери.

Беше късен следобед, а те ме бяха пременили във вечерна рокля. Беше виолетова и изключително царствена. Ръкавите й стигаха до лактите ми, тъй като в Каролина времето беше по-хладно; по едното ми рамо се разстилаше пищна пелерина с качулка, в която щях да се загърна след кацането, а високата яка щеше да защити врата ми от вятъра. Прислужничките бяха вдигнали косата ми в толкова изящна прическа, че несъмнено по-красива не бях изглеждала в двореца. Прииска ми се да посетя кралица Амбърли, убедена, че дори тя щеше да остане впечатлена от вида ми.