Кийра Кас - Елитът

Аз кимнах.

— Мисля, че съм способна на това.

— Има и още. — Максън сведе поглед към килима, мъчейки се да подреди мислите си. — Америка, няма спор, че сърцето ми е твое още от самото начало. Сигурен съм, че вече го знаеш.

Когато вдигна очи към моите, цялото му същество говореше за това, а аз го чувствах с всяка клетка от тялото си.

— Да.

— Но онова, с което не разполагаш точно в този момент, е доверието ми.

Останах поразена.

— Моля?

— Разкрих ти толкова много от тайните си, защитих те по всеки възможен начин. И въпреки това, ядосаш ли ми се, действаш прибързано. Изолираш се, прехвърляш вината върху мен или пък най-фрапантното — впускаш се в планове за държавен преврат.

Ох. От това заболя.

— Трябва да знам, че мога да разчитам на теб. Трябва да съм сигурен, че си способна да опазиш тайните ми, да се довериш на преценката ми и да не правиш нищо зад гърба ми. Трябва да си съвършено откровена с мен и да престанеш да оспорваш всяко мое решение. Трябва да ми имаш вяра, Америка.

Трудно ми беше да преглътна думите му, но Максън имаше право. Нима му бях доказала с действията си, че може да ми се довери? Всички около него го бутаха или теглеха в някоя посока. Не можех ли поне аз да съм на негова страна?

Зачупих нервно ръце.

— Имам ти вяра. И дано проумяваш, че искам да съм с теб. Но и ти самият не беше напълно откровен с мен.

Той кимна.

— Вероятно си права. Но знай, че има неща, които искам да споделя с теб, а ме възпира фактът, че не мога да ти ги разкрия, ако съществува дори най-минимален шанс да не ги запазиш в тайна. Трябва да се уверя, че си способна на дискретност. И че можеш да си напълно пряма с мен.

Поех си въздух да му отвърна, но отговорът така и не напусна устата ми.

— Максън, ето къде си бил — провикна се Крис, появявайки се зад ъгъла. — Така и не успях да те попитам дали уговорката ни за вечеря си остава?

Очите му отскочиха към мен, докато й отговаряше.

— Разбира се. Ще вечеряме в стаята ти.

— Прекрасно!

Прободе ме познатата болка.

— Америка? Наистина ли си тръгваш? — попита ме, като ни доближи достатъчно. В очите й искреше пламъчето на надеждата. Извърнах поглед към Максън, чието изражение като че ли казваше: Точно за това говорех. Трябва да приемеш последиците от собствените си действия, да ми се довериш сам да направя избора си.

— Не, Крис, не и днес.

— Чудесно. — Тя въздъхна и дойде да ме прегърне. Запитах се дали прегръдката и не беше предвидена повече за очите на Максън, отколкото за мен самата, не че имаше някакво значение. Крис беше най-сериозната ми конкурентка, но и най-близката приятелка, която имах. — Снощи наистина ме разтревожи. Радвам се, че си добре.

— Благодаря ти, извадих късмет, че… — За малко да се изпусна, че, за щастие, Максън ми беше правил компания, но хвалбите вероятно щяха да съсипят и малкото доверие, което си бях спечелила през последните десет секунди. Прочистих гърлото си. — Извадих късмет, че стражите ме намериха толкова бързо.

— Слава богу. Е, тогава ще се видим по-късно. — После се обърна към Максън. — А с теб ще се видим довечера.

Крис тръгна с ведра крачка по коридора, по-щастлива, отколкото някога я бях виждала. Навярно беше много ободряващо да видиш как твоят възлюбен поставя теб самата пред бившата си фаворитка.

— Знам, че не ти е приятно, но имам нужда от нея. Тя е единственият ми вариант, в случай че ти ме разочароваш.

— Няма значение — свих рамене небрежно. — Така или иначе няма да те разочаровам.

Залепих една бърза целувка на бузата му и тръгнах нагоре по стълбището, без да поглеждам назад. Допреди няколко часа бях сигурна, че съм загубила Максън завинаги, но сега, когато вече съзнавах колко ценен ми беше, възнамерявах да се боря за него. Другите момичета щяха да останат с пръст в уста.

Направо летях по централното стълбище, окрилена от нова надежда. Май трябваше по-скоро да се притеснявам заради предизвикателството, което ме очакваше, но в главата ми беше единствено мисълта за неминуема победа.

Не знам дали кралят бе предвкусил щастието, което щеше да ме обземе, или просто беше решил да ме причака; ала независимо от причината, в момента, в който стъпих на втория етаж, го видях да стои насред коридора.

— Ваше Величество — поздравих го аз.

— Лейди Америка. Явно ще ни погостувате още.

— Явно.

Групичка стражи мина покрай нас, поздравявайки ни с поклон.

— Да говорим по същество — продължи той с делови тон. — Какво е мнението ви за съпругата ми?