Кийра Кас - Елитът

— Не видях името му. — После ме погледна въпросително.

— Аз също. Запомних само, че носеше някакъв пръстен на палеца си. Беше сив, навярно оловен.

Страж Марксън кимна.

— Бил е Тенър. За жалост, той не оцеля. Загубихме около двайсет и петима стражи и над десет души от прислугата.

— Какво? — покрих устата си аз.

Аспен.

Молех се да е невредим. Изминалата нощ беше толкова наситена с преживявания, че бях забравила да се тревожа за него.

— А родителите ми? Другите момичета от Елита?

— Всички са добре, сър. Но майка ви не беше на себе си от тревога.

— Излязла ли е от скривалището вече? — Максън поведе всички ни към коридора.

— Всички излязоха. Пропуснахме няколко от малките скривалища, затова тръгнахме на втора обиколка с надеждата да намерим вас и лейди Америка.

— О, господи — каза Максън. — Първо ще посетя нея. — В следващия момент замръзна на място.

Проследих погледа му до ужасяващата гледка. На стената беше изписана същата онази дума, която бунтовниците бяха оставили след себе си при предишното нападение.

„ИДВАМЕ“

Предупреждението покриваше целите стени на коридора, изписано отново и отново с всякакви подръчни средства. Но пораженията не свършваха с това — бяха още по-смайващи и от последния път. Така и не огледах щетите по първия етаж, но и гледката по коридорите към стаята ми беше достатъчна, за да ме потресе. Огромни петна по мокета свидетелстваха за мястото, където някой — навярно беззащитна прислужничка или пък някой храбър страж — беше загубил живота си. Прозорците бяха изпотрошени и от рамките стърчаха само нащърбени като зъби парчета стъкло.

Лампите бяха счупени, макар и няколко все още да примигваха, отказвайки да се предадат. Кръвта замръзна във вените ми, като видях дълбоките дупки, пробити в стените; явно нападателите бяха научили за скривалищата и бяха тръгнали да издирват тайните врати. Колко ли се бяхме доближили до смъртта с Максън през изминалата нощ?

— Госпожице? — повика ме един страж, изтръгвайки ме от размислите. — Позволихме си да се свържем със семействата на всички момичета. Изглежда, нападението над близките на лейди Натали е било директен опит за прекратяване на Избора. Нападат роднините ви, за да ви накарат да напуснете двореца.

Покрих уста с длан.

— Не!

— Вече изпратихме хора от дворцовата стража, за да ги охраняват. Кралят беше непреклонен в решението си да задържи всички участнички в двореца.

— Ами ако изявят желание да си тръгнат? — възмути се Максън. — Не можем да ги държим тук против волята им.

— Разбирам ви, сър. Ще трябва да обсъдите въпроса с краля. — Стражът изглеждаше смутен, навярно не знаеше как да подходи към разногласието им.

— Няма да се наложи да охранявате семейството ми дълго време — обявих аз с надеждата да разсея поне част от създалото се напрежение. — Известете ги, че скоро се прибирам вкъщи.

— Добре, госпожице — съгласи се с поклон стражът.

— В стаята си ли е майка ми? — намеси се Максън.

— Да, сър.

— Кажете й че, отивам да я видя. Свободни сте.

Отново останахме сами.

Максън взе ръцете ми в своите.

— Не бързай. Сбогувай се с прислужничките си и с онези от момичета, с които пожелаеш. Също така хапни нещо. Знам колко обичаш храната в двореца.

Усмихнах му се.

— Добре.

Притеснен, Максън навлажни пресъхналите си устни. Това беше краят. Раздялата ни.

— Промени ме завинаги. Никога няма да те забравя.

Прокарах свободната си ръка по гърдите му, изпъвайки сакото му.

— Да не си посмял да подръпваш ухото си за някое друго момиче. Това си е само за мен. — Усмихнах му се бегло.

— Много неща са само за теб, Америка.

Преглътнах сухо.

— Трябва да вървя.

Той кимна.

Максън долепи устни до моите за съвсем кратко, после хукна по коридора. Изпратих го с поглед, докато не се загуби зад ъгъла, и продължих към стаята си.

Всяка стъпка нагоре по централното стълбище беше същинско изтезание и заради онова, което оставях зад себе си, и заради онова, което се боях, че ме очаква. Ами ако позвънях на звънеца и Луси не се отзовеше? Нито Мери? Нито пък Ан? Ами ако погледнех към лицето на всеки страж, който подминавах, и нито един от тях не беше Аспен?

Стигнах до втория етаж, срещайки разрушение зад всеки ъгъл. Макар и в руини, мястото продължаваше да е разпознаваемо, най-прелестната сграда, която някога бях виждала. Но времето и средствата, необходими за реставрацията, щяха да са отвъд най-смелите ми представи. Метежниците се бяха оказали крайно методични. Когато наближих стаята си, дочух отчетливия звук от нечий плач. Този на Луси.