Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

С ясен и сух глас, както винаги говореше при всеки разговор, Данагър му беше обяснил, че половината от първоначалната поръчка ще бъде достатъчна за укрепването на онези тунели, които ще рухнат, ако се забави още малко, и за поправката на фалиралите мини на Конфедеративната въглищна компания, които беше купил преди три седмици.

— Чудесна придобивка, но в ужасно състояние. Миналия месец е имало отвратителен инцидент, срутване и експлозия на газ, четиридесет жертви.

Беше добавил с тон, сякаш рецитираше някакъв общ статистически доклад:

— Вестниците пищят, че въглищата сега са най-важната стока за страната. Пищят и че хората от въглищния бизнес се възползват от недостига на петрол. Една банда във Вашингтон пищи, че се разширявам твърде много и че нещо трябва да се направи, за да бъда спрян, защото се превръщам в монополист. Друга банда във Вашингтон пищи, че не се разширявам достатъчно и че трябва да се направи нещо, за да се конфискуват мините ми, тъй като съм алчен за печалби и не искам да удовлетворя нуждите на обществото от гориво. При сегашния ми процент печалба мината на Конфедеративната компания ще върне парите, които съм похарчил за нея, след четиридесет и седем години. Нямам деца. Купих я, защото имам клиент, когото не мога да оставя без въглища — и това е „Тагарт Трансконтинентал“. Продължавам да се притеснявам какво ще стане, ако рухнат железниците.

Сетне беше спрял и беше добавил:

— Не знам защо още ми пука, но е така. Хората във Вашингтон май нямат ясна представа какво ще стане. Аз имам.

Риърдън беше казал:

— Ще доставя метала. Когато имаш нужда от другата половина от поръчката, уведоми ме. И нея ще доставя.

На края на вечерята Данагър беше казал със същия сдържан, студен тон, тон на човек, който знае точното значение на думите:

— Ако някой от нашите работници разбере това и се опита да ни изнудва, ще му платя, стига да иска разумна сума. Но няма да платя, ако има приятели във Вашингтон. Ако някой от тях дойде тук, отивам в затвора.

— Значи отиваме заедно — беше казал Риърдън.

Сам в полутъмната си стая, Риърдън забеляза, че перспективата да отиде в затвора го оставяше напълно безразличен. Спомни си времето, когато, на четиринайсет години, умиращ от глад, не можеше да открадне и плод от щанд на тротоара. А сега възможността да бъде пратен в затвора — ако тази вечеря беше престъпление — нямаше по-голямо значение за него от възможността да бъде смазан от камион: грозен физически инцидент без никаква морална стойност.

Мислеше си, че е принуден да крие като срамна тайна единствената сделка, която му беше донесла радост за година работа, и че крие, отново като срамна тайна, нощите си с Дагни — единствените часове, които го държаха жив. Чувстваше, че има връзка между двете тайни, някаква основна връзка, която трябваше да открие. Не можеше да я осъзнае, не можеше да намери думи, за да я назове, но чувстваше, че в деня, в който успееше да ги намери, щеше да отговори и на всеки въпрос в живота си.

Стоеше до стената, с отметната назад глава, със затворени очи, и мислеше за Дагни. И тогава почувства, че никакви други въпроси вече не го вълнуват. Мислеше си, че ще я види тази вечер, почти с омраза, защото утре сутрин изглеждаше толкова близо, а тогава трябваше да я остави. Чудеше се дали може да остане в града утре или трябва да си тръгне сега, без да я види, за да може да чака, за да може това винаги да е пред него: моментът, в който сключва ръце около раменете й и поглежда надолу към лицето й. Полудял си, мислеше си, но знаеше, че ако тя беше до него през всеки един час от живота му — щеше да е все същото, никога нямаше да се насити, щеше да се наложи да измисли някакво безсмислено мъчение за себе си, за да го понесе. Знаеше, че ще я види тази вечер, и мисълта да си тръгне, без да го направи, увеличаваше удоволствието — мигновено мъчение, което да подкопае сигурността му за следващите часове. Щеше да остави запалена лампата във всекидневната й, щеше да я държи в ръцете си на леглото и да вижда единствено извивката на светлината от китката до глезена й — една-единствена линия, очертаваща цялата форма на дългото й, фино тяло в мрака, след това щеше да обърне главата й към светлината, за да види лицето й, да го види как пада назад, без съпротива, косата й по ръката му, затворените очи и лицето, което сякаш изразява страдание, с устни, разтворени за неговите.

Той стоеше до стената и чакаше всички събития от деня да го напуснат, да се почувства свободен, да осъзнае, че следващият отрязък от време е негов.