Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

Когато вратата на стаята му се отвори рязко и без предупреждение, той не чу и не можа да повярва в първия момент. Видя силуета на жена, сетне на пиколо, което остави един куфар и изчезна. Гласът, който чу, беше на Лилиан.

— Я, Хенри! Съвсем сам и на тъмно?

Тя натисна ключа за лампата до вратата. Стоеше там, облечена старателно, с костюм за пътуване в светло бежово, който изглеждаше така, сякаш беше пътувала в кутия — тя се усмихваше и сваляше ръкавиците си с такъв вид, сякаш се е прибрала у дома.

— Тук ли ще си тази вечер, скъпи? — попита тя. — Или излизаш?

Той не знаеше колко време е минало, преди да отговори:

— Какво правиш тук?

— Не помниш ли, че Джим Тагарт ни покани на сватбата си? — Тази вечер е.

— Не възнамерявах да ходя на сватбата му.

— А аз да.

— Защо не ми каза тази сутрин, преди да тръгна?

— За да те изненадам, скъпи — тя се засмя весело. — Практически невъзможно е да те изкарам пред хора, но си помислих, че може и да го направиш така, импулсивно, просто да излезеш и да се забавляваш, както правят женените двойки. Мислех си, че няма да възразиш — толкова често прекарваш нощта в Ню Йорк!

Той видя небрежния поглед, който тя му хвърли изпод периферията на модерната си шапка. Не каза нищо.

— Разбира се, рискувах — каза тя. — Можеше да водиш някого на вечеря. Или пък възнамеряваше да си дойдеш вкъщи тази вечер?

— Не.

— Имаше ли ангажимент за тази вечер?

— Не.

— Добре — тя посочи куфара. — Донесла съм си вечерно облекло. Ще се обзаложим ли на букет орхидеи, че мога да се облека по-бързо от теб?

Той си мислеше, че Дагни ще бъде на сватбата на брат си тази вечер — вечерта вече не значеше нищо за него.

— Ще те изведа, щом искаш — каза той, — но не и на тази сватба.

— Но аз тъкмо там искам да отида! Това е най-абсурдното събитие на сезона и всички го очакват от седмици, всичките ми приятели. Не бих го пропуснала за нищо на света. Няма по-добро шоу в града, нито пък по-добре рекламирано. Това е един смехотворен брак, но е точно каквото човек може да очаква от Джим Тагарт.

Тя се движеше небрежно из стаята, оглеждайки се, сякаш за да опознае непознато място.

— Не съм била в Ню Йорк от години — каза тя. — Така де, не и с теб. Не и на официално събитие.

Той забеляза паузата в безцелния бяг на очите й — поглед, който се спря за миг върху пълен пепелник и продължи нататък. Прободе го отвращение. Тя го видя в лицето му и се засмя весело:

— Но, скъпи, аз не съм облекчена! Разочарована съм. Наистина се надявах да намеря няколко угарки с червило.

Той й призна смелостта, че си е признала, макар и под прикритието на шега. Но нещо в подчертаната откритост на маниерите й го караше да се чуди дали се шегува — за кратък миг той почувства, че тя му казва истината. Отпъди впечатлението, защото не можеше да допусне, че е възможно.

— Опасявам се, че никога няма да станеш човечен — каза тя.

— Така че съм сигурна, че нямам съперница. А ако имам — в което се съмнявам, скъпи — не мисля, че ще се притеснявам за това, защото ако е човек, който винаги е на разположение, щом му се обадиш, без предварителна уговорка — е, всички знаят що за човек е това.

Той си помисли, че трябва да е внимателен — за малко щеше да я зашлеви.

— Лилиан, знаеш, че подобен хумор ми идва малко в повече.

— Ох, толкова си сериозен — засмя се тя. — Непрекъснато го забравям. Толкова си сериозен за всичко, особено за себе си.

Тогава тя изведнъж се извърна към него. Усмивката й си беше отишла. Тя имаше странен, умолителен вид, който той беше забелязвал и преди, вид, който изглеждаше изтъкан от искреност и кураж.

— Предпочиташ да бъдеш сериозен, Хенри? Добре. Колко време искаш да живея някъде в мазето на живота ти? Колко самотна искаш да стана? Нищо не съм искала от теб. Оставих те да си живееш живота, както ти харесва. Не можеш ли да ми дадеш една вечер? Да, знам, че мразиш партитата и ще се отегчиш. Но за мен това е важно. Наречи го социална суетност — искам да се появя поне веднъж със съпруга си. Предполагам, че никога не мислиш за това по този начин, но ти си важен човек, завиждат ти, мразят те, уважават те и се боят от теб, ти си мъж, който всяка жена би се гордяла да покаже като свой съпруг. Можеш да кажеш, че това е просто долна проява на женско самохвалство, но това е формата, под която се проявява щастието на всяка жена. Не живееш по тези стандарти, но аз живея. Не можеш ли да ми дадеш поне това, с цената на няколко часа скука? Не можеш ли да бъдеш достатъчно силен, за да се подчиниш на задължението си и да изпълниш съпружеския си дълг? Не можеш ли да отидеш там не заради себе си, а заради мен, не защото ти искаш да отидеш, а просто защото аз искам?