Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

Дагни, отчаяно си мислеше той, Дагни, която никога не беше казала и дума за живота му у дома, която никога не беше изразила претенция, упрек или въпрос — той не можеше да се появи пред нея със съпругата си, не можеше да позволи да го види като гордо изложен съпруг, искаше му се да умре, точно в този момент, преди да е извършил това, защото знаеше, че ще го направи.

Защото беше приел тайната си като вина и си беше обещал да поеме последствията от нея, защото беше приел, че Лилиан има право, а той може да понесе всяка форма на порицание, но не може да откаже правото, когато се изисква от него, защото знаеше, че причината за отказа му да отиде беше същата, която не му даваше право да отказва, защото чуваше умолителния вик в съзнанието си: „За Бога, Лилиан, каквото и да е, само не това парти!“, а не си позволяваше да моли за милост… Каза равно, с безжизнен и твърд глас:

— Добре, Лилиан, ще отида.

Булчинският воал от поръбена с розово дантела се закачи на нацепения под на спалнята в евтиния й апартамент. Черил Брукс го повдигна внимателно и отстъпи, за да се огледа в едно изкривено огледало, което висеше на стената. Снимаха я тук цял ден, както и много пъти преди това през последните два месеца. Тя още се усмихваше с невярваща благодарност, когато хората от вестниците искаха да й направят снимка, но й се щеше да не го правят толкова често.

Застаряваща журналистка, която имаше сладникаво-сантиментална рубрика и горчивата мъдрост на стара полицайка, беше взела Черил под крилото си преди няколко седмици, когато момичето за първи път попадна в пресата като в месомелачка. Днес журналистката беше изгонила репортерите, беше изсъскала „Добре, добре, разкарайте се!“ на съседите, беше затръшнала вратата под носовете им и й беше помогнала да се облече. Трябваше да закара Черил на сватбата — беше открила, че няма кой друг да го направи.

Булчинският воал, бялата сатенена рокля, деликатните обувки и перленият наниз на шията й струваха петстотин пъти повече от цялото съдържание на стаята на Черил. По-голямата част от пространството се заемаше от легло, а останалото беше заето от скрин, стол и няколко рокли, окачени зад избеляла завеса. Големият кринолин на роклята се търкаше в стените при всяко движение, изящната й фигура се люшкаше над полата в драматичен контраст със стегнатия си, строг корсаж с дълги ръкави — роклята беше направена от най-добрия дизайнер в града.

— Виждате ли, когато получих работа в магазинчето, можех да се преместя в по-добра стая — каза извинително тя, — но мисля, че няма голямо значение къде спиш нощем, така че спестих парите си, защото ще ми трябват за нещо важно в бъдеще… — тя спря и се усмихна, клатейки смаяно глава. — Мислех , че ще ми трябват.

— Изглеждаш добре — каза журналистката. — Не можеш да видиш много в това така наречено огледало, но си добре.

— Начинът, по който стана всичко това… Дори нямах време да го осъзная. Но, виждате ли, Джим е прекрасен. Няма нищо против това, че съм просто продавачка в евтин магазин, която живее на подобно място. Не го брои за мой минус.

— Аха — каза журналистката с мрачно лице.

Черил си спомни чудото, когато Джим Тагарт беше дошъл тук за пръв път. Той се беше появил една вечер, без предупреждение, месец след първата им среща, когато тя се беше отказала от надеждата да го види някога отново. Беше ужасно притеснена, чувстваше се, сякаш се опитва да задържи изгрев в кална локва, но Джим се беше усмихнал, сядайки на единствения й стол, гледайки изчервеното й лице и стаята й. След това й беше казал да си сложи палтото и я беше завел на вечеря в най-скъпия ресторант в града. Беше се усмихнал на нейната несигурност, на непохватността й, на страха й да не вземе неправилната вилица, и на израза на очарование в очите й.

Тя не знаеше какво си мисли той. Но той беше разбрал, че тя е вцепенена не от мястото, а от това, че я е завел там, че едва докосва скъпата храна, че приема вечерята не като милостиня от богато копеле, както биха я приели всички момичета на света, а като някаква бляскава награда, която никога не е мислила, че ще заслужи.

Той се беше върнал след две седмици и оттогава срещите им ставаха все по-чести. Той пристигаше в магазина при затварянето, а тя виждаше как другите продавачки зяпат нея, лимузината, униформения шофьор, който й отваряше вратата. Той я водеше в най-добрите нощни клубове и когато я представяше на приятелите си, казваше:

— Госпожица Брукс работи в магазинчето на площад „Медисън“.