Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

Тя виждаше странните изражения на лицата им и как Джим ги наблюдава с подигравателен оттенък в погледа си. Той искаше да й спести нуждата да се преструва или да се притеснява, мислеше си тя с благодарност. Той имаше силата да бъде честен и да не го е грижа дали другите го одобряват или не, с възхищение мислеше тя. Но усети странна, пареща болка, която не беше изпитвала преди, когато чу някаква жена, която работеше за някакво интелектуално политическо списание, да казва на събеседника си на съседната маса:

— Колко щедро от страна на Джим!

Ако той поискаше, тя щеше да му даде единствената отплата, която можеше да му предложи. Беше благодарна, че не го е направил. Но тя усещаше връзката им като огромен дълг, който нямаше с какво да заплати, освен с мълчаливото си обожание. Той няма нужда от обожанието ми, мислеше си.

Имаше вечери, когато идваше да я изведе, но вместо това оставаше в стаята й и й говореше, докато тя слушаше мълчаливо. Това винаги ставаше неочаквано, с някаква особена ненадейност, сякаш не беше възнамерявал да го прави, но нещо беше избликнало в него и той имаше нужда да говори. Тогава той седеше отпуснато на леглото й, без да забелязва нищо наоколо, нито нея самата, въпреки че очите му се преместваха върху лицето й, но само от време на време, сякаш за да се увери, че го слуша живо същество.

— … това не беше за мен, изобщо не беше за мен, защо не ми вярват тези хора? Трябваше да отстъпя пред исканията на синдикатите и да намаля влаковете, и мораториумът върху облигациите беше единственият начин да го направя, затова и Уесли го даде на мен — за работниците, не за мен. Всички вестници казаха, че съм велик пример, който всички бизнесмени трябва да следват — бизнесмен с чувство на социална отговорност. Ето това казаха. Така е, нали? Нали? Какво не му беше наред на този мораториум? Какво като е прескочил някои технически подробности? Беше с добра цел. Всички са съгласни, че всяко нещо е добро, стига да не го правиш за себе си… Но тя няма да ми се довери за добрите цели. Тя не мисли, че някой друг освен самата нея е добър. Сестра ми е безмилостна, надута кучка, която приема само собствените си идеи… Защо продължават да ме гледат така — и тя, и Риърдън, и всички тия хора? Защо са толкова сигурни, че са прави? Ако признавам превъзходството им в областта на материалното, защо те не признават моето в областта на духовното? Те имат мозъци, но аз имам сърце. Те имат способностите да произвеждат богатство, а аз имам способността да обичам. Нима моята способност не е по-великата? Не е ли била призната за най-великата през цялата човешка история? Защо те не я признават?… Защо са толкова сигурни, че са велики?… И ако те са велики, а аз не, не трябва ли тъкмо заради това да ми се поклонят, защото не съм? Няма ли това да бъде акт на истинска човечност? Не се изисква доброта, за да уважаваш човек, който заслужава уважение — това е просто възнаграждение, което си е заслужил. Но да даваш незаслужено уважение е най-върховният акт на милосърдие… Но те са неспособни на милосърдие. Те не са човечни. Не ги засягат нуждите на никого… или слабостта му. Нямат грижа… нямат жал…

Тя разбираше малко от всичко това, но разбираше, че той е нещастен и че нещо го е наранило. Той видя болката от нежността на лицето й, болката от възмущение към враговете му, видя погледа, предназначен за герой, отправен към него от човек, който можеше да изпитва и чувството, което пораждаше този поглед. Тя не знаеше защо е толкова сигурна, че само на нея той може да изповяда мъката си. Приемаше го като специална чест, като още един подарък. Единственият начин да бъде достойна за него беше никога да не го моли за нищо. Веднъж той й предложи пари и тя отказа с такъв ярък, болезнен пламък на гняв в очите си, че той не се опита пак. Гневът беше спрямо самата нея: чудеше се дали е направила нещо, с което да го накара да мисли, че е такъв човек.

Но не искаше да бъде неблагодарна за грижите му или да му досажда с грозната си бедност — искаше да му покаже желанието си да се издигне и да оправдае благосклонността му, така че му каза, че ако иска да й помогне, може да го направи, като й помогне да си намери по-добра работа. Той не отговори. През следващите седмици тя чакаше, но той така и не спомена за това.

Тя обвиняваше себе си: мислеше си, че го е обидила, че той го е възприел като опит от нейна страна да го използва.

Когато й подари една смарагдова гривна, тя беше твърде шокирана, за да разбере. Отчаяно опитвайки се да не го нарани, тя се опита да обясни, че не може да я приеме.