Анри Шариер
Ва банк
Втора част на Пеперудата
Посвещавам на паметта на д-р Алекс Гибер-Жермен, на г-жа Алекс Гибер-Жермен, на моите съграждани венецуелците, на хилядите французи, испанци, швейцарци, белгийци, италианци, югославяни, германци, англичани, гърци, американци, турци, финландци, японци, израилтяни, шведи, чехи, датчани, аржентинци, колумбийци, бразилци и на останалите, които съм забравил, на всички приятели, които ми направиха честта да ми пишат, за да ме запитат: „Кой сте всъщност вие, Папийон? И как успяхте чрез вашата книга да стигнете от каторгата до нас?“
„По-важно е какво ти мислиш за себе си, а не какво другите мислят за теб.“
Неизвестен за Пеперудата автор
Първа глава
Първите крачки към свободата
— На добър час, французино! От този момент нататък сте свободни. Адиос!
Офицерът от каторгата в Елдорадо ни махва с ръка, след което ни обръща гръб.
Ето колко просто било да свалиш веригите, които влачиш от тринадесет години насам. Двамата с Пиколино правим няколко крачки по пътечката, водеща към селището Елдорадо. През нощта на 18 август 1971 г. в старата ми къща в Испания аз с невероятна точност си припомням каменистия път, сериозният и звънък глас на офицера отеква в ушите ми и аз повтарям жеста си отпреди двадесет и седем години — обръщам глава.
Полунощ, навън е тъмно. Всъщност не, не е. За мен и само за мен слънцето блести, часовникът показва десет сутринта, а аз съзерцавам най-красивите рамене и най-красивия гръб, който съм виждал през живота си — раменете и гърба на отдалечаващия се тъмничар. В този миг той символизира края на надзора, който не е секвал, не е преставал да ме потиска нито денем, нито нощем, нито за минута, нито за секунда от тринадесет години насам.
Последен поглед към реката, последен поглед над раменете на тъмничаря към острова, където е венецуелската каторга, последен поглед към кошмарното минало, продължило тринадесет години. Тринадесет години, през които съм бил тъпкан, озлобяван, смазван.
Прегрята от тропическото слънце, водата се изпарява на повърхността и покрива реката с облачен воал. Той непрекъснато мени формите си, сякаш иска да извае образи, с които да ми разкаже като на кино изминатия досега път. Отказвам се да гледам този филм, грабвам Пиколино за ръка и като обръщам гръб на необикновения екран, отърсвам с едно движение на раменете оковите на миналото и го повеждам с бързи крачки напред.
Свобода? Добре, но къде? На края на света, из задънените плата на Венецуелска Гвиана, в малко административно селище, обградено от най-пищната девствена гора, която можете да си представите. Местността се пада в югоизточната част на Венецуела, близо до границата с Бразилия, и представлява огромен зелен океан, изпъстрен тук-там с водопади. Разпръснати сред него, живеят по начин, достоен за библейските времена, малки общности, събрани около някоя църквичка, чийто свещеник дори не си дава труда да проповядва „Обичай ближния си“ и „Блажени са низшите духом“, защото тези състояния съществуват тук в най-чистия си първообразен вид. Често пъти единствената връзка между затънтените общини се осъществява с помощта на един-два камиона, за които се чудиш откъде изобщо са се появили. А тукашните прости и поетични души живеят, мислят и обичат така, както са живели хората векове назад, недокоснати от болестите на цивилизацията.
Изкачваме склона и преди да тръгнем по равното към градчето Елдорадо, спираме и после продължаваме много бавно напред. Чувам дишането на Пиколино. И аз като него дишам дълбоко, пълня докрай дробовете си с въздух и го изпускам малко по малко, като че се боя да не изживея прекалено бързо тези прекрасни мигове — първите мигове на свобода.
Широкото плато се разкри пред нас. Отдясно и отляво бяха цъфнали малки чисти къщички.
Забелязаха ни някакви хлапетии. Те добре знаеха откъде идваме. Без сянка от враждебност, напротив, с добро чувство, ни наобиколиха и тръгнаха мълчаливо с нас. Като че ли осъзнаваха колко тържествен е моментът и затова се отнасяха с уважение.
Пред прага на първата къща дебела негърка продаваше кафе и царевични галети, наредени върху дървена масичка.
— Добър ден, госпожо.
— Buenos dias, hombres!
— Две кафета, ако обичате.
— Si, segnores.
И добричката дебелана ни поднесе две дъхави кафета, които изпихме прави, тъй като наоколо нямаше столове.
— Колко ви дължа?
— Нищо.
Читать дальше