Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Каза ми да остана, без да се смятам обвързан с някоя от тях. Те ще се грижат за Пиколино и така аз ще имам повече свобода да си намеря работа. Готова е дори да приеме — ако това ще ме успокои — някакъв малък наем. Приемам ли?

Нямах време да обмисля добре отговора си. Всичко бе толкова ново и неочаквано след тринадесетте години каторжнически живот.

— Хубаво, Мария. Приемам.

— Искаш ли следобед да те придружа до златната мина, за да ти потърсим работа? Ако искаш, ще отидем около пет, когато слънцето залязва. От селото до мината има три километра.

— Добре.

С жестове и мимики Пиколино изрази радостта си, че оставаме. Вниманието и грижите на момичетата бяха грабнали сърцето му. Взех това решение главно заради него. Защото бях убеден, че на мен тук скоро ще ми се случи някое приключение. Колкото и да не ме устройва подобно развитие на нещата.

С багажа, който нося от тринадесет години насам, със спомените, които не ми дават да заспя нощем, не мога толкова скоро да се установя в някакво забутано на края на света село само заради хубавите очи на едно момиче. Пътят пред мен е дълъг — спирките трябва да са кратки. Колкото да си поема дъх и давай по-нататък! Една е причината, поради която цели тринадесет години се борих за свободата си и накрая успях да я извоювам — отмъщението. Прокурорът, лъжесвидетелят, ченгетата — те чакат да си уредим сметките. Никога не бива да го забравям. Никога.

Върнах се на площада. Бях забелязал един магазин, наречен „Проспери“. Собственикът му сигурно беше корсиканец или италианец. И наистина, оказа се, че бакалията принадлежи на момче корсиканче. Господин Проспери говореше добре френски. Той учтиво ми предложи да напише писмо до директора на „Ла Мокупиа“ — френската компания, която експлоатираше златната мина в Каратал. Чудесен човек — предложи ми дори да ме подпомогне с пари. Благодарих му за всичко и си тръгнах.

— Какво правиш тук, Папийон? Кой вятър те е довял? От луната ли падна? Или те спуснаха с парашут? Ела да те прегърна!

Висок и загорял от слънцето дангалак с огромна сламена шапка скочи от магарето, на което беше кацнал.

— Не ме ли позна? — И той смъкна шапката си.

— Дългия Шарло! Не е за вярване!

Да, това беше Дългия Шарло, известен с обира на кино „Гомон“ на площад „Клиши“ и на гара Батиньол в Париж! Прегърнахме се като братя. Очите ни се насълзиха от вълнение.

— Тук сме далеч и от „Плас Бланш“, и от каторгата, нали, друже? Но откъде, по дяволите, се появи? Докарал си се като някой милорд и си остарял много по-малко от мен.

— Тъкмо излизам от Елдорадо.

— Колко време изкара там?

— Повече от година.

— Защо не си ми изпратил известие? Щях да те изкарам оттам веднага, като подпиша документ, че поемам отговорността за теб. Мамка му! Знаех, че някои от нашите момчета са в Елдорадо, но не можех да си представя, че и ти гниеш там!

— По чудо се срещнахме.

— Помисли си само, Папи! Цяла Венецуелска Гвиана — от Сиюдад Боливар до Каяо, е пълна с избягали каторжници и заточеници. Няма нищо странно да срещнеш някой от нас по пътя от залива Пария дотук, защото всички бегълци минават по този път — Венецуела е първата територия, където можем да се установим. Говоря за онези от нас, които не са изпукали по време на бягството. Къде си отседнал?

— При един свестен мъжага. Наричат го Хосе. Има четири дъщери.

— А, познавам го. Готин е — пират. Дай да идем да ти вземем нещата, защото ти, разбира се, ще дойдеш да живееш при мен.

— Ама не съм сам. Имам един парализиран приятел и нося отговорност за него.

— Нямаш проблем. Ще му намерим магаре. Къщата е голяма и си имам една негрита (млада негърка), която ще се грижи за него като майка.

Намерихме второ магаре и отидохме при момичетата. Раздялата с онези прекрасни хора се превърна в истинска драма. За да ги успокоя, трябваше да им обещая, че ще идвам да ги навестявам и че те също могат да ми гостуват в Каратал. Колкото и пъти да повторя благодарността си към гостоприемните хора от Венецуелска Гвиана, пак няма да е достатъчно. Почти ме беше срам, задето ги напускам.

Два часа по-късно пристигнахме в „замъка“ на Шарло, както той го наричаше. Къщата му беше чиста и просторна, разположена на един надвесен над долината склон, който се спускаше от Каратал чак до Каяо. Отдясно на фантастичния изглед към девствената гора се падаше златната мина Ла Мокупиа. Цялата къща на Шарло беше изградена с донесени от гората дънери. Три стаи, хубава трапезария и кухня. Вътре имаше още две бани с душ. В безупречно поддържаната зеленчукова градина се намираше още един душ. Всички нашенски зеленчуци вирееха тук. Шарло се беше уредил и с курник — повече от петстотин пилета, зайци, прасета, една коза. Ето ги богатството и радостта на Шарло — бивш каторжник и специалист по касите и добре изпипаните обири!