Анри Шариер: Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Е, Папи, харесва ли ти моята колиба? Скоро ще стане седем години, откак съм тук. Както ти казах още в Каяо — далеч сме от Монмартър и от каторгата! Кой би повярвал, че един ден ще се радвам на подобен тих и мирен живот? Какво ще кажеш, приятелю?

— Не знам, Шарло. Твърде отскоро съм на свобода, за да имам определено мнение. Няма съмнение, че ние с теб сме авантюристи и че младостта ни беше доста бурна. Така че… малко съм объркан, като те гледам толкова щастлив и спокоен в тази загубена пустош. От друга страна, явно е, че си постигнал всичко сам и сигурно си вложил много енергия и жертви. Виждаш ли, сега-засега не се чувствам способен на подобно нещо.

Седнахме около кръглата маса в трапезарията, надигнахме чашите с пунш по мартиникански и Шарло отново подхвана темата:

— Да, Папийон, разбирам, че си изненадан. Веднага схвана, че живея от честния си труд. Получавам около осемнадесет боливара на ден — водя скромно съществуване, но то не е лишено от своите прелести. Имам кокошка, която мъти чудесни пиленца, зайка, която ражда много зайчета, плодовита коза, хубави домати… Толкова години сме презирали всички тези малки благинки, но събрани ведно, те ми носят голямо удовлетворение. А ето я моята негрита. Кончита! Това са приятели. Той е болен и трябва да се грижиш за него. Другият е Енрике или Папийон. Приятел от Франция — приятел завинаги.

— Добре дошли в този дом — приветства ни младата негърка. — Не се притеснявай, Шарло, ще се погрижа за другарите ти — ще останеш доволен. Отивам да им приготвя стаята.

Шарло ми разправи за бягството си, без да се прави на герой. Чупил се с някакъв корсиканец от Сен Лоран дьо Марони половин година след пристигането си в каторгата. „Имахме късмет да пристигнем във Венецуела месеци след смъртта на диктатора Гомес. Този щедър народ ни помогна да започнем живота си отново. Беше ми определено две години принудително местожителство в Каяо, след което останах вече по своя воля. Виждаш ли, малко по малко този простичък живот спечели сърцето ми. Първата ми жена почина при раждане. Не спасиха също и детето — момиченце. А Кончита, която видя, успя да ме утеши със съчувствието и вярната си любов и да ме направи отново щастлив. А ти, Папи? Борбата ти сигурно е била тежка — тринадесет години са много нещо. Разказвай.“

Говорих повече от два часа. Излях пред стария приятел всичката горчилка, която изминалите години бяха оставили в сърцето ми. Изкарахме чудесна вечер, увлечени в спомени. Странно — нито дума за Монмартър, за тайфите, за успешните или провалени обири, за събратята ни на свобода. Като че ли за нас животът беше започнал със стъпването на „Ла Мартиниер“ през 1933 за мен и 1935 за него.

Вкусна салата, печено пиле, сирене от козе мляко, дъхаво манго — всичко това полято с добро бяло вино и сервирано весело от Кончита — приятно му беше на Шарло да ме посрещне у дома. Предложи ми да сляза и да изпием по чаша в кръчмата. Отвърнах, че тук прекарвам твърде добре, за да искам да излизам.

— Благодаря ти, приятелю! — рече корсиканецът, който често заговаряше с парижки акцент. — Вярно, че тук сме си добре. Кончита, трябва да намериш „годеница“ за моя приятел.

— Да, Енрике, ще ви запозная с приятелките си — те са по-хубави от мен.

— Няма по-хубава от теб — увери я Шарло.

— Да, ама съм черна.

— Ами точно затова си хубава, Кончита! Защото си чистокръвна и расова.

Големите очи на Кончита заблестяха от удоволствие и любов. Явно Шарло беше нейният бог.

Изтегнах се в голямото меко легло и се заслушах в новините на Би Би Си по домашното радио. Чувствах се малко объркан от скока в нормалния живот. Бях загубил всички навици. Завъртях копчето на радиоапарата. Попаднах на карибска музика, излъчвана от Каракас. Не исках да чувам зова на големите градове. Не и тази вечер. Бързо загасих и се замислих за преживяното.

Дали доброволно се отказахме да обсъждаме парижките си години? Не. Дали доброволно отбягвахме да споменаваме хора от нашите среди, успели да се върнат към прежния си занаят? Също не. Дали в такъв случай каторжниците губят интерес към предишния си живот?

Въртях се и се премятах из голямото легло. Беше топло, не издържах и излязох в градината. Седнах на един камък. Имах изглед към долината и към златната мина. Долу всичко беше осветено. Виждах как се разминаваха пълни и празни колички.

Златото, което извличат от утробата на тази земя, независимо дали е под формата на кюлчета или банкноти, може да ти помогне да имаш всичко. Двигателят на света, който всъщност е толкова евтин — защото работна ръка получава мизерно заплащане, — е неотменното условие за приятен живот. А Шарло, погубил живота си от страст към златото, сега дори не го споменава. Не ми каза дали мината е богата или не. Цялото му щастие се заключава в негърката, къщата, животните, зарзавата. За пари не продумва. Превърнал се е в мъдрец. Е това не мога да го разбера.