Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Спомням си, че го бе издал един тип, наречен Пьоти Луи. По време на кратките ни разговори в Санте той не спираше да се кълне, че ще го насече на парчета при пръв удобен случай. Сега въобще не се сети за него. А аз — виж колко странно! — не заговорих нито за ченгетата, нито за Голдщайн, нито за прокурора. А трябваше, мамка му! Не съм бягал чак дотук, за да завърша живота си като градинар или работник!

Бях си обещал да уважавам закона в тази страна — добре, ще удържа на думата си. Но никога не съм се отказвал от отмъщението.

Защото, Папи, недей забравя, че днес си тук благодарение на мисълта за отмъщение, която те поддържаше в продължение на тринадесет години, прекарани по килиите. Тя се бе превърнала в единствената ти религия и не трябва да се отказваш от нея.

Негритата е хубавичка, но се питам дали на Шарло все пак няма да му е по-добре в някой голям град, отколкото в това загубено кътче. Или пък аз съм глупак и не съм разбрал, че начинът на живот на приятеля ми си има своето очарование. — А може би той се бои от отговорностите, които ще му наложи животът в модерния град? Трябва да разуча по-подробно въпроса.

Шарло е на четиридесет и пет години — не е стар. Висок, як — колос, подхранван с богата и здравословна храна по време на цялата си младост. Загорял от местното слънце, нахлупил сламената си шапка със завити нагоре краища, той наистина умее да стъпва горделиво. Той точно отговаря на типа пионери, покорители на девствените гори. Дотолкова се е слял с тукашните хора, че по нищо не се отличава от обичайното. Напротив, станал е част от тях.

От седем години живее тук, но все още стъпва като монмартърски обирджия! Сигурно е работил къртовски повече от две, за да очисти платото и да построи къщата си. Трябвало е да ходи в джунглата, да подбира дървесината, да я сече, дялка, натъкмява. Всяка греда е издялкана от най-твърдото и най-тежкото дърво на света — желязното дърво. Вложил е тук всичко припечелено в мината, защото сигурно му се е наложило да наема чужда работна ръка, да плаща за цимент, кладенците, каналите към водоема.

Младичката засукана негрита с влюбен поглед сигурно е идеално гадже за стария морски вълк в оставка. В трапезарията бях забелязал шевна машина. Сигурно сама си шие рокличките. Уредил се е Шарло — поне за шивач не му се налага да плаща.

Да, щом не е тръгнал към градовете, значи не е бил достатъчно уверен в себе си, а тук е имал на разположение безпроблемен живот. Велик си, Шарло! Ти си пример за това, което може да се направи от един мошеник. Поздравявам те, но поздравявам и онези, които са ти помогнали да промениш живота си и дори представата ти за живота.

И въпреки всичко щедрото гостоприемство на венецуелците крие опасности. Човешката сърдечност и добронамереност също могат да те превърнат в затворник, ако им се оставиш. Аз съм свободен, свободен, свободен — и смятам винаги да остана такъв!

Внимавай, Папи! Не допускай гафове! И най-вече не се установявай задълго. Човек изпитва силна нужда от любов, когато толкова дълго е бил лишаван от нея. Слава богу, че позаситих жаждата си в Джорджтаун. Преди не повече от две години имах Индара. Затова по тази линия шокът ще е по-слаб, отколкото за Шарло — все пак той е пристигнал тук направо от каторгата. И все пак Индара беше красива, правеше ме щастлив, но не успя да ме накара да се закотвя в сладкото й гнездо. Спокойният живот, дори когато носи щастие, не е за мен — чувствам го.

Авантюрата, приятелче, авантюрата само може да ме изпълни с живот. Ето затова се чупих от Джорджтаун и попаднах в Елдорадо. Благодарение на авантюризма си съм все още жив на тази земя.

Е, добре. Девойките тук са жарки, завладяващи и аз сигурно няма да устискам. Грижата ми е да избягна усложненията. Длъжен съм да остана една година — но не повече. Колкото по-малко вещи натрупвам през тази година, толкова по-лесно ще успея да се откъсна от тукашната природа и тукашните чаровни хора. Оставам си авантюрист, но с тази поправка — ще печеля парите си честно или най-малкото без да причинявам никому злини. Целта ми е една — да стигна до Париж, за да представя сметката на виновниците за моите страдания.

Останах доволен от равносметката си. Очите ми се изпълниха със залеза на луната, която се готвеше да потъне зад девствената гора и черните възвишения. Върнах се в стаята си и се изтегнах на леглото.

Париж, Париж! Все още си далеч, но не чак толкова, че да загубя всяка надежда да те покоря един ден.