Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Мината

Благодарение на препоръчителното писмо от Проспери — бакалина корсиканец, осем дни по-късно бях нает в мина Ла Мокупия. Натовариха ме да отговарям за помпите, които изсмукваха водата от галериите.

Златната мина приличаше на обикновена мина за въглища. Същите подземни галерии и прочие. Не се виждаха златни жилки. Само тук-таме по някое зърно. Скъпоценният метал беше втъкан в твърдите каменни скали. Взривяваха ги с динамит, после разбиваха прекалено големите отломки. Товареха парчетата в колички и ги изнасяха с асансьори на повърхността, където ги счукваха на пясък. Омесен с вода, този пясък се превръщаше в рядка кал и тогава с помощта на помпи го преливаха в резервоари, огромни като в петролна рафинерия и съдържащи цианид. Като по-тежък от останалото, златният прах потъва на дъното. При загряване цианидът се изпарява, носейки със себе си златни частици, които се втвърдяват и могат да бъдат хванати чрез филтри. Уловено и оформено в кюлчета, чиято 24-каратова чистота се проверява строго, златото заминава за добре пазения склад. И кой, моля ви се, пазеше този именно склад? Още не мога да го повярвам! Там стоеше на пост Симон — каторжник, избягал от Гвиана заедно с Дългия Шарло.

След работа отидох да се порадвам на гледката — натъпкан със златни пръчки склад, ревниво наглеждан от бившия престъпник Симон. Нямаше дори каса — просто циментова постройка с нормално дебели стени и дървена врата.

— Е, как я караш, Симон?

— Добре, а ти, Папи? Добре ли живееш при Шарло?

— Да, всичко е наред.

— Не знаех, че си попаднал в Елдорадо. Иначе щях да дойда да те измъкна.

— Много мило. Щастлив ли си тук?

— Ами знаеш ли, имам къща, голяма като тази на Шарло, обаче моята е от тухли и цимент. Сам си я построих. Жена ми е млада и много мила. Имаме си две дъщерички. Ела да ме видиш, когато решиш — моят дом ще е и твой. Шарло рече, че приятелят ти бил болен. Жена ми умее да бие инжекции, така че ако имаш нужда, ела, без да се притесняваш.

Побъбрихме си. Той изглеждаше напълно щастлив. Както и Шарло не споменаваше нито Франция, нито Монмартър, където бе живял. Миналото вече не съществуваше — беше останало само настоящето: жената, децата, къщата. Каза, че печели по двадесет боливара дневно. Добре че си забъркваха омлета с яйца от личния им курник и че не им се налагаше да плащат за пилешко месо, иначе Симон и семейството му нямаше да прокопсат с двадесетте си боливара.

Гледах с възхищение камарата злато, струпана небрежно зад дървената врата и дебелите едва по тридесетина сантиметра стени. Две натискания с лост ще я отворят безшумно. Цяла купчина злато! По три боливара и половина грама, или тридесет и пет долара за унция — сигурно ще струва около три милиона и половина боливара или милион долара. И цялото това невероятно богатство е само на една ръка разстояние! Въпрос на детска игра е да го докопаш.

— Добре изглеждат подредените кюлчета, нали, Папийон?

— Още по-добре ще изглеждат, ако ги отмъкне някой. Майко, какво имане!

— Може, но не за нас. За мен това злато е неприкосновено, защото са ми го поверили.

— Може би, но все пак ти не стоиш тук по двадесет и четири часа в денонощието.

— Не, само от шест вечерта до шест сутринта. През деня има друг пазач — сигурно го познаваш. Става дума за Александър — мошеника с фалшивите пощенски ордери.

— Да, знам го. Хайде довиждане, Симон. Поздрави семейството си.

— Ще ни посетиш ли?

— С удоволствие. Чао!

Отдалечих се колкото мога по-бързо от източника на изкушението. Невероятно! Да речеш, че тия типове от мината искат да бъдат обрани на всяка цена. Не само че държат златото в една скапана барака, ами отгоре на всичко са хванали двама престъпници от класа да им го пазят. Е, сега наистина мога да кажа, че съм видял всичко на този свят.

Бавно тръгнах по виещата се пътека към селото. Трябваше цялото да го прекося, за да стигна до възвишението, на което бе кацнал „замъкът“ на Шарло. Леко влачех крака, защото осемчасовият работен ден мина трудно. Въпреки вентилаторите във втората подземна галерия въздухът бе рядък, влажен и топъл. На три-четири пъти помпите се задавиха и се наложи да ги поправям. Беше осем и половина вечерта, а бях слязъл под земята по обяд. Спечелих осемнадесет боливара. Ако преценявах нещата като работник, трябваше да призная, че това съвсем не бе зле. Месото струваше по два и петдесет, захарта — по 0,70, кафето — по два боливара. Зеленчуците също не бяха скъпи — 0,50 за кило ориз, същата цена и за сушения фасул. Човек можеше да се изхрани евтино. Въпросът обаче бе в друго — щях ли да проявя достатъчно мъдрост, за да приема подобен живот?