Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Докато се катерех по каменистата пътека — лесна за изкачване благодарение на тежките обувки с налчета, получени от мината — пряко волята си и въпреки усилията, които правех, за да отклоня мисълта си, все ми се привиждаше милион долара в златни кюлчета. Застанали там, просто умоляващи някой да ги свие. Сигурно не е сложно да изненадаш Симон — още повече през нощта — и да го упоиш с хлороформ, преди да е успял да те разпознае. Тогава плячката ще ти е в кърпа вързана, защото безотговорността на тия хора стига дотам, че му оставят ключа от склада — да се крие на сухо, когато вали. Чавка им е изпила ума! Остава само да изнесеш двеста кюлчета извън мината и да ги натовариш в някакво превозно средство — камион или каруца. Предварително си подготвяш няколко скривалища в джунглата и разпределяш из тях кюлчетата на малки купчинки от по сто килца. Ако си използвал камион, продължаваш напред, след като си го разтоварил, намираш най-дълбокото място на реката и го потапяш. А ако е каруца? Селището е пълно с такива. По-трудно ще бъде да намеря кон, но и това не е невъзможно. Една бурна дъждовна нощ би ми осигурила в промеждутъка от осем вечерта до шест сутринта предостатъчно време да извърша цялата операция, че дори и да се върна вкъщи и да си легна като добро момче.

Излязох на осветеното селско площадче, а в същото време си представях как след успешния удар се промъква между чаршафите на голямото си легло Шарло.

— Buenas noches, amigo! — подвикнаха ми няколко мъже, насядали в местната кръчма.

— Добър вечер и лека нощ на всички, приятели!

— Седни при нас за малко. Искаш ли чаша студена бира? Ще ни доставиш удоволствие.

Щеше да е нелюбезно, ако откажа. Приех. И ето ме настанен сред тия честни хора, повечето от които миньори. Разпитаха ме дали се чувствам добре тук, дали съм си намерил жена, дали Кончита се грижи добре за Пиколино, дали ми трябват пари за лекарства и други работи. Спонтанната им щедрост ме върна към действителността. Един златотърсач ми предложи, ако мястото в мината не ме удовлетворява и ако искам да работя само когато ми дойде желание, да замина с него: „Тежко е, но се печели повече. Пък и рискуваш да забогатееш един ден.“ Благодарих на всички и предложих да ги почерпя на свой ред.

— Не, francès, ти си наш гост. Друг път, когато се замогнеш. Бог да те пази!

Поех пътя към „замъка“. Да, лесно е да станеш смирен и честен сред тия хора, които живеят с малко, радват се на дреболии и приемат като свой един чужд човек, без да се запитат откъде идва и с какво се е занимавал в миналото.

Посрещна ме Кончита. Беше сама — Шарло бе слязъл в мината. Смените ни се разминаваха. Кончита излъчваше веселие и доброта. Даде ми чехли, за да си починат краката ми от тежките обувки.

— Приятелят ти спи. Хапна добре, аз вече пуснах в пощата молба до болницата в близкото градче Тумеремо да го приемат за лечение.

Поблагодарих й и се нахвърлих на топлото ястие, което ме очакваше. Това приятелско посрещане — толкова открито и жизнерадостно, ми помогна да се отпусна и внесе в душата ми успокоението, от което се нуждаех след изкушението на един тон злато. Вратата се отвори.

— Здрасти на всички!

Две девойчета нахлуха в стаята, без да се церемонят.

— Добър вечер — отвърна Кончита. — Две мои приятелки, Папийон.

Първата беше източена и мургава и се наричаше Грациела. Приличаше на циганка — баща й беше испанец. Другата се наричаше Мерседес. Имаше дядо немец, с което се обясняваше бялата й кожа и нежните руси коси. Грациела имаше черните очи на андалузка, но в тях играеше и огънят на тропиците, докато зелените очи на Мерседес внезапно ми припомниха за Лали — индианката гуахира. Лали… Лали и сестра й Зорайма — какво ли е станало с тях?

След като така и така съм дошъл във Венецуела, защо да не опитам да ги намеря? Сега тече 1945-а. Минали са дванадесет години. Отдавна беше, но въпреки изтеклото време нещо в сърцето ми прищрака, щом се сетих за двете тъй красиви създания. Сигурно са започнали нов живот с някой от тяхната раса. Не, ако съм честен, нямам право да се връщам и да нахлувам отново в техния свят.

— Прекрасни приятелки си имаш, Кончита! Благодаря ти, задето ме запозна с тях.

Разбрах, че и двете са свободни и нямат годеници. Вечерта мина бързо в тази приятна компания. Поизпратихме ги с Кончита до селото. Усетих, че доста силно се облягат на ръцете ми. По обратния път Кончита ми каза, че и двете ме били харесали еднакво.

— А ти коя хареса? — запита тя.