Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— И двете са чаровни, Кончита, но не искам усложнения.

— Ти правенето на любов усложнение ли го наричаш? Любовта е като яденето и пиенето. Можеш ли да живееш, без да ядеш и да пиеш? Аз, дето съм вече на двадесет и две години, като не се любя, ставам болна. Представи си на тях какво им е — едната е на шестнадесет, а другата на седемнадесет! Ако не черпят удоволствие от телата си, ще умрат.

— А родителите им?

Тя ми разказа същото, което бях чул и от Хосе. Тук обикновените момичета обичат, за да бъдат обичани. Те спонтанно се отдават изцяло на мъжа, който им харесва, без да искат в замяна от него нищо освен силни усещания.

— Разбирам, красива Кончита. И аз, както и останалите, мечтая за любов заради самата любов. Само че предупреди приятелките си, че една евентуална авантюра не ме ангажира с нищо. Ще се чувствам по-спокоен, ако го знаят.

Господи! Няма да се измъкна лесно от подобно обкръжение. Шарло, Симон, Александър, а сигурно и други са били буквално всмукани. Разбирам защо са напълно щастливи сред тукашните хора — толкова щедри, весели и различни от нас. С тези мисли си легнах.

— Ставай, Папи, десет часът! Имаш гости.

— Здравейте, господине.

Около петдесетгодишен мъж, леко посивял, гологлав, с открит поглед под гъстите вежди, ми протегна ръка.

— Аз съм доктор Бугра 1 1 През 30-те години в Марсилия Бугра стана главното действащо лице в прочута криминална афера. В един шкаф на лекарския му кабинет бе намерен труп. Бугра заяви, че човекът е починал вследствие на свръхдоза, инжектирана му поради професионална грешка. Съдът реши, че става дума за убийство. Осъден на доживотна каторга, докторът скоро избяга от Кайен и започна да води достоен живот във Венецуела. — Б.а. . Дойдох, защото ми казаха, че един от вас двамата е болен. Видях приятеля ви. Единственият начин да му се помогне, е да го настаните в болница в Каракас. Дори и там ще бъде трудно да го излекуват.

— Ще хапнете ли с нас, докторе? — запита Шарло непринудено.

— С удоволствие, благодаря.

Сипаха ни мастичка и докато отпиваше от чашата си, Бугра ме заразпитва.

— Е, Папийон, какво имаш за разказване?

— Сега правя първите си крачки в новия живот, докторе. Струва ми се, че току-що съм се родил. Или по-точно усещам се объркан като незрял юноша. Не ми е ясен пътят, по който трябва да тръгна.

— Пътят е прост. Огледай се и ще видиш. С едно-две изключения нашите стари другари хванаха правия път. Във Венецуела съм от 1928 г. Нито един от престъпниците, които познавах, не е извършил тук грубо нарушение на закона. Почти всички са женени, имат деца и живеят честно, добре приети в обществото. Забравили са миналото до такава степен, че не биха могли да си припомнят дори подробностите от делото, на което са ги осъдили. То е останало назад, в неясното размито минало, и вече няма никакво значение.

— Моят случай е по-различен, докторе. Имам да представям дълга сметка на онези, които ме осъдиха така несправедливо. Тринадесет години борби и страдания. За да ги накарам да си платят, трябва да стигна до Франция, а това изисква много пари. Няма да успея да спестя от работническата си заплата средства за билет отиване и връщане — ако изобщо има връщане. Да не говорим за разходите по осъществяването на плана. Пък и не ми се ще да изживея остатъка от дните си в тая затънтена пустош… Влече ме към Каракас.

— Да не си мислиш, че си единственият сред нас, който има сметки за разчистване? Я по-добре изслушай историята на един мой познат. Името му е Жорж Дюбоа. Момче, родено в покрайнините на Вилиет. Бащата бил алкохолик и често влизал в болница заради делириум тременс; майката се грижела сама за шестте си деца и в мизерията си гледала да припечели по нещичко из околните арабски кръчми. Откак навършил осем години, Жожо — така го наричали всички — тръгнал по изправителни домове. Бил извършил престъплението да свие на няколко пъти плодове от сергиите пред магазините. Първо постоял в сиропиталището на абата Роле, после на дванадесет години го заключили в заведение с по-строга дисциплина. Няма защо да ти обяснявам, че когато се озовал в обкръжението на големи момчетии на по осемнадесет, му се наложило да се брани. Бил слабичък и имал нужда от оръжие, за да се защити. Веднъж наръгал с нож в корема един от извратените офицерчета от управата и тогава го изпратили в най-строгия изправителен дом — там, където затваряли непоправимите. Трябвало да остане под ключ до двадесет и една годишна възраст. Накратко, попаднал в затворения кръг на осем, но все пак бил освободен на деветнадесет, и то за да се присъедини към една от ужасните дисциплинарни роти в Африка. С неговото минало нямал право да служи в редовната армия. Дали му няколкото припечелени гроша и хайде сбогом! За нещастие момчето имало душа. Сърцето му може би било закоравяло, но все още пазело някои чувствителни кътчета. На гарата видял влак с табела „Париж“. Изведнъж нещо в него се отприщило. Без да му мисли, скочил в него и пристигнал в Париж. Когато излязъл от гарата, навън валяло. Свил се под един навес и започнал да мисли как да стигне до Вилиет. Под същия навес се прислонило някакво момиче и зачакало спирането на дъжда. Погледнало го мило. Той не познавал никакви жени — с изключение на дебелата булка на главния надзирател в изправителния дом. Бил чувал това-онова от по-големите момчета — кое истина, кое лъжа. Но никой никога не го бил поглеждал както тази девойка. Започнали да си говорят.