Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Айде стига бе, стари мошенико! Добре, няма да се отбивам при Симон. Бъди спокоен. Чао!

Двамата с Мария пресякохме селото, здраво прегърнати, за да разберат останалите момичета, че тя е вече моя жена.

Помпите действаха без грешка, дори №3. Но нито жежкият и влажен въздух, нито бумтенето на мотора ми попречиха да мисля за Шарло. Той беше разбрал защо съм омърлушен. Старият му мошеник — лесно е открил, че вината е в купчината злато. А сигурно и Симон му беше споменал за разговора ни. Добрите ми приятели! Колко ли бяха доволни, че съм си намерил жена! Надяваха се, че чудесният подарък от съдбата ще ми помогне да забравя колибата с долари и злато.

Премисляйки всичко това, представите ми за нещата значително се изясниха. Тези хора бяха скрупульозно честни и водеха безупречно съществуване. Но въпреки живота си на мекотели те не бяха загубили манталитета си на истински престъпници и се чувстваха неспособни да издадат някого на полицията — независимо че отгатваха намеренията му и че знаеха какви неприятности ще им донесе. В случай на обир подозрението щеше да падне първо върху двамата пазачи — Симон и Александър. Шарло също щеше да опере пешкира, както и всички бивши каторжници. Тогава сбогом на спокойствието, на дома, на зеленчуковата градина, на жената, децата, кокошките, козите, прасето. И ясно разбрах защо бившите престъпници се бяха разтревожили — не за себе си, а за домашните си огнища — мислейки, че с действията си ще погреба всичко това. „Дано не ни обърка живота“, са си казвали те сигурно. Представях си как са се събрали на малък военен съвет. Щеше ми се да зная как са подходили към проблема и какви решения са предложили.

Решението ми бе взето. Тази вечер ще мина покрай Симон и ще го поканя да дойде утре на празненството заедно със семейството си. Да доведе и Александър, ако е свободен. Нека всички се убедят, че едно момиче като Мария за мен е най-хубавото нещо на света.

Асансьорът ме издигна към свежия въздух. Срещнах Шарло, който тъкмо се канеше да слиза, и го запитах:

— Все още ли важи уговорката за празненството?

— Разбира се, Папийон. Повече от всякога.

— Ще поканя Симон със семейството му. И Александър, ако не е зает.

Стара лисица беше Шарло. Погледна ме право в очите и подхвърли присмехулно: „Ей, каква хубава идея!“. После, без да чака отговор, стъпи в асансьора, който го понесе натам, откъдето аз излизах. Завих към златното хранилище и поздравих Симон:

— Е, как е?

— Добре.

— Минах, за да ти кажа здрасти и да те поканя на обяд у нас за утре. Заедно със семейството ти, разбира се.

— С удоволствие. Какво ще честваш, свободата ли?

— Не, женитбата. Намерих си жена — Мария. Щерка на Хосе от Каяо.

— Най-искрено те поздравявам. Бъди щастлив, приятелю, най-искрено ти го желая.

Стисна ми здраво ръката и аз си тръгнах. На половината на пътя видях Мария, която беше тръгнала да ме посрещне. Прегърнах я през кръста и така двамата се упътихме към „замъка“. Баща й и сестрите й щяха да пристигнат утре към десет, за да помогнат в подготовката на пира.

— Чудесно, защото ще бъдем повече от предвиденото. Какво каза баща ти?

— Каза: „Бъди щастлива, дъще, но не си прави илюзии относно бъдещето. Разбирам мъжете само от един поглед. Човекът, който си избрала, е добър, но няма да се задържи тук. Той няма да се задоволи с прост живот като нашия.“

— А ти какво му отвърна?

— Че ще сторя всичко, за да те задържа колкото мога повече.

— Ела да те целуна, Мария, имаш прекрасна душа. Нека да живеем за настоящето, а бъдещото само ще си покаже.

Хапнахме малко и бързо отидохме да си легнем, защото на следващия ден трябваше да станем рано и да помогнем на Кончита да заколи зайците, да приготви тортата, да намери вино и прочее. Тази нощ бе още по-прекрасна, по-страстна, по-насищаща от първата. Мария наистина имаше огън във вените. Тя много бързо се научи да събужда и увеличава удоволствието, което тъкмо-що бе опознала. Толкова бурно се любихме, че потънахме в сън, залепени един за друг.

Празникът на следващия ден протече великолепно. Хосе ни поздрави за любовта ни, а сестрите на Мария, изгарящи от любопитство, я разпитваха шепнешком. Симон и хубавото му семейство бяха дошли. Александър също — намерил бе кой да го замества като пазач на съкровището. Жена му изглеждаше мила. Придружаваха ги добре облечени момченце и момиченце. Зайците имаха чуден вкус, а от огромната торта във форма на сърце нищо не остана. Дори танцувахме — свириха ни поред радиото, грамофон и един стар каторжник с акордеон, който знаеше всякакви валсове отпреди двадесет години.