Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Първо се върнах в Каратал, откъдето си прибрах скромния багаж. Двамата с Шарло развълнувано се прегърнахме. Черничката плачеше. Благодарих им за прекрасното гостоприемство.

— Няма нищо, приятелю! Ти би направил същото за мен. Късмет! А ако стигнеш до Париж, поздрави от мен Монмартър.

— Ще ти пиша.

След това наобиколих бившите каторжници Симон, Александър, Марсел, Андре. Бързо се върнах в Каяо, стиснах ръка на всички миньори, златотърсачи, търсачи на диаманти, другари от мината. Мъже и жени намираха по някоя сърдечна дума, за да ми пожелаят успех. Развълнуван осъзнах още по-ясно, че ако се бях задомил с Мария, както Шарло и другите, никога нямаше да намеря сили да напусна този рай.

Най-трудно щеше да ми бъде с Мария.

Последната ни любовна нощ — смесица от наслада и скръб, беше несравнима. Дори ласките ни разкъсваха. Особено тежко ми ставаше от това, че не биваше да й оставям никакви надежди относно възможността да се завърна. Кой знае каква съдба ми готвеше осъществяването на моите проекти!

Събудиха ме лъчите на слънцето. Часовникът ми показваше осем. Боях се да остана в тази стая дори само за да изпия кафето си. Седнал на един стол, Пиколино хленчеше непрекъснато. Есмералда го беше измила и облякла. Потърсих сестрите на Мария, но не ги открих. Бяха се скрили, за да не гледат как ги напускам. Само Хосе стоеше на прага. Прегърна ме през раменете и ми стисна ръката, развълнуван като мен. Не успях да продумам, а той ми каза само няколко думи:

— Не ни забравяй, защото и ние никога няма да те забравим. Сбогом, Господ да те пази!

Изпраните вещи на Пиколино бяха стегнато подредени в малката му бохча. Той не спираше да лее сълзи, а по вълнението му и по дрезгавите звуци, които издаваше, човек можеше да разбере колко е отчаян, задето не успява да изрази огромната си благодарност.

Помъкнах го след себе си.

Пристигнахме с багажа си при шофьора на камиона. Е, добро начало за големия старт към града, няма що! Оказа се, че моторът е повреден и не можем да заминем днес. Какво да се прави, тръгнахме с Пиколино обратно към Мария. Опитайте се само да си представите с какви възгласи ни посрещнаха.

— Благодарим ти, Господи, задето счупи камиона! Енрике, остави Пиколино тук и иди да се поразходиш из града, докато приготвя обяда. Странно — добави тя. — Ще рече човек, че съдбата не иска да идеш в Каракас.

Тръгнах, мислейки за последната забележка на Мария. Чувствах се разтревожен. Не познавах все още големия колониален град Каракас, но можех да си го представя, защото много ми бяха говорили за него. Той, разбира се, ме привличаше, но веднъж попаднал там, какво щях да правя? И как?

Вървях бавно към площада на Каяо, кръстосал ръце зад гърба си. Слънцето жареше тежко. Доближих се към един алмендрон — огромно дърво с китна корона, за да се прикрия от нечовешкия пек. Под сянката видях завързани две мулета, които дребен възрастен човек тъкмо товареше. Забелязах, че носи инструменти за търсене на злато и на диаманти и нещо като китайска шапка, която служеше за отмиване на златоносната кал. Докато наблюдавах непривичните за мен предмети, продължавах да си мечтая. Пред библейския образ на спокойния и кротък живот, в който звучаха единствено отгласите на природата и на патриархалния бит, аз се опитах да си представя какво е сега в Каракас — гъмжащата столица, която така ме привличаше. Всички дочути описания се превръщаха в ясни картинки. Все пак от цели четиринадесет години не бях виждал голям град! Но сега вече можех да правя, каквото си искам, и щях да стигна там колкото мога по-скоро.

Я виж ти, някой пее на френски! Ей онова дребно старче. Заслушвам се.

Стоях изумен. Човекът пееше бавно, сякаш изпълняваше реквием. Тралалато звучеше иронично, а от думите „това е справедливостта!“ бликаше насмешката на парижките предградия към тази неоспорима истина. Трябваше да си минал през каторгата, за да схванеш сарказма на песента.

Вгледах се в непознатия тип. Две педи висок — по-късно узнах, че е точно метър и 55 сантима. Един от най-живописните бивши каторжници, които съм срещал. Косата му беше чисто бяла, а косо подрязаните бакенбарди по-скоро сивееха. Дънки, як и дебел кожен колан с провиснала дълга ножница, от която стърчеше извита ръкохватка, стигаща чак до слабините му. Приближих го. Седеше гологлав (захвърлил бе шапката си на земята) и успях да огледам широкото чело, осеяно с червени петна, които се открояваха въпреки общия му тен на стар, опечен от слънцето корсар. Веждите му бяха толкова гъсти и дълги, че сигурно се налагаше да ги сресва сегиз-тогиз. Подобни на свредели, стоманеносивите очи бързо ме преценяваха. Не бях направил и няколко крачки, когато го чух да казва: