Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Ето, виждаш ли колко е лесно да се разберем. Кажи сега какво правиш в момента?

— Работя в златната мина в Мокупия. Получавам по осемнадесет боливара на ден, но вече мога да замина закъдето си поискам. Заточението свърши.

— Хващам се на бас, че ти се ходи в Каракас. За да продължиш с приключенията.

— Прав си, голямо желание имам.

— Но Каракас е голям град и приключенията там крият рискове. Едва си се измъкнал, и искаш отново да се върнеш в пандела.

— Имам големи дългове към ония, които ме изпратиха тук. Трябва да си връщам на ченгетата, свидетелите, прокурора. Тринадесет годинки заради едно неизвършено престъпление. На островите, независимо какво мислиш ти за тях, в изолатора на Сен Жозеф изживях най-ужасните мъки, които наказателната система е в състояние да измисли. Не забравяй, че бях на двадесет и четири, когато ме тикнаха.

— Мръсници! Обрали са младостта ти. Ама наистина ли си бил невинен, или пак си измисляш?

— Невинен, Жожо, кълна се в гроба на майка ми.

— Мамка му! Разбирам, че ти е трудно да се примириш. Но щом търсиш пари, за да си оправиш сметките, не ходи в Каракас, а ела с мен.

— Къде?

— При диамантчетата, братле. При диамантчетата! Тук държавата е щедра. Единствената страна в света, която ти разрешава да си копаеш на воля и да търсиш злато и диаманти колкото ти душа иска. Само едно условие има — да не използваш механически средства.

— И къде е това елдорадо? Нали не е там, откъдето съвсем скоро излязох?

— Далеч в джунглата. Няколко дни път с мулета, после с лодка и накрая пеша, като си мъкнеш багажа на рамо.

— Не е шега работа.

— Не е, но това е единственият начин да си напълниш джобовете. Стига да откриеш жила, и вече си богат. Кеф ти жени от ония, дето пушат и пърдят в коприна, кеф ти отмъщение.

И Жожо се отприщи. Очите му светнаха и той размаха възбудено ръце. Обясни ми нещо, което вече знаех от работата си в мината — като погледнеш отгоре, жилата едва се забелязва. Тя се показва на повърхността като малко петънце — колкото носна кърпа. Но като разринеш, по необясним каприз на природата откриваш скупчени сто, двеста, петстотин, дори и хиляда карата диаманти. Щом някой открие жила, дори това да е в най-затънтеното и самотно кътче, вестта се разпространява светкавично, сякаш по свръхестествена телеграфна мрежа, и от четирите посоки на света започват да прииждат мъже. Десет, сто, хиляда. Надушват златото и диамантите така, както гладното куче усеща месото по някой захвърлен кокал. За да ги привлечеш, дори не е нужно да откриваш жила — няколко диамантени люспи в повече от обичайното са достатъчни. Идват от север, от юг, от запад, от изток. Хора от всички възможни националности. Първо венецуелците. Отчаяни мъже без занаят, на които им е писнало да копаят дупки срещу дванадесет боливара дневно. И се вслушват в песента на сирената от джунглата. Те не искат повече семействата им да живеят в кучешки колиби. Знаят, че ще трябва да работят от изгрев до залез в смазващи условия и тежък климат, че сами се осъждат на неколкогодишен ад. Но благодарение на парите, които ще изпратят вкъщи, жените им ще се настанят в светли и просторни къщурки, децата ще са облечени и нахранени, ще ходят на училище, а някои — защо не? — ще продължат обучението си и в университет.

— И всичко това само с доходите от една жилка?

— Не бъди глупак, Папийон! Ако някой успее да открие диамантен залеж, той никога вече не се връща обратно в мината — парите му стигат да живее богато до края на дните си, освен ако не полудее от радост и не започне да си пали печката с банкноти от по сто боливара. Не, типичният работник, за който ти говоря — простият човечец, намира всеки ден диамантчета — често пъти направо миниатюрни. Но и това малко е десет-петнадесет пъти повече от надницата, която е получавал в града. Не забравяй, че докато работи в джунглата, нашият човек се лишава от всичко, което не му е жизнено необходимо, тъй като там се плаща само със злато и диамантчета. Но поне близките му живеят по-охолно.

— А чужденците?

— Те са от всички раси и видове. Бразилци, работяги от Английска Гвиана, момчета от Тринидад — и те също бягат от унизителната експлоатация, на която са подложени във фабриките и памучните плантации. Срещат се, разбира се, и истински авантюристи — мъже, търсещи волност и живот без ограничения, — те залагат всичко в очакване на големия удар. Италианци, англичани, испанци, французи, португалци — какво да ти разправям! Ти изобщо не можеш да си представиш каква фауна се събира в Обетованата земя. А там Дядо Господ е пръснал не само пирани, анаконди, комари, маларии и жълта треска, а и злато, диаманти, топази, че и изумруди, колкото да не е без хич. Истински магнит за авантюристите от цял свят — пристигат тук и са готови да копаят денонощно, затънали до кръста във вода, и то с такава енергия, че престават да усещат слънцето, комарите, глада, жаждата. Те копаят, къртят, трупат лепкавата тиня, за да я мият, промиват, пресяват, докато открият някоя диамантена люспа. Пък и границите на Венецуела са дълги, а в джунглата никой няма да дойде да те пита за документите ти. Сред диамантите можеш да си сигурен, че ченгетата ще стоят надалеч. Чудно място, ако полицията е по петите ти.