Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Кога тръгваме?

— Утре следобед, щом си рекъл. Веднага след като поспадне голямата жега — значи около пет. Дотогава ще си съберем багажа. Първия етап ще го изминем през нощта. Ютия имаш ли си?

— Не.

— А хубав нож?

— Също не.

— Спокойно, аз ще ти намеря. Чао!

Прибрах се у дома и по пътя мислех за Мария. Тя, разбира се, би предпочела да ида в джунглите, а не в Каракас. Ще й оставя Пиколино. И утре — напред към диамантите! И давай, дюшеш, седем! Единадесет!… Вече си представях, че сме пристигнали и ми остава само да науча как се брои на различните езици — испански, английски, бразилски, италиански. С останалото все някак щях да се справя.

Вкъщи открих Хосе. Казах му, че съм променил намеренията си, че Каракас се отлага и че засега заминавам с един дърт белокос французин при търсачите на диаманти.

— Като какъв ще го придружаваш?

— Като съдружник, разбира се.

— Той винаги дава половината от печалбата си на своите съдружници.

— Договорили сме се. Познаваш ли момчета, които са работили с него?

— Трима.

— Успели ли бяха да натрупат мангизи?

— Не знам. Сигурно. Всеки от тях направи по три-четири експедиции.

— И после?

— После ли? Ами после не се връщаха.

— Защо? Да не би да оставаха да живеят в мините?

— Не, умираха.

— А, разболяваха се, значи.

— Не, миньорите ги убиваха.

— Ясно… Дребният е имал голям късмет, задето е успявал винаги досега да се измъкне.

— Да, но той е много хитър. Самият той никога не печели много. Всъщност печалбите прибира съдружникът му.

— Разбирам. Така другият е изложен на опасност. Добре е да се знаят тия подробности. Благодаря, Хосе.

— Сега, след като ти ги казах, няма да заминеш с него, нали?

— Последен въпрос, но ми отговори искрено. Има ли реална възможност да събереш много пари в рамките на две-три експедиции?

— Сигурно.

— Значи Жожо е богат. Тогава защо се връща там? Видях го как товари такъмите си на мулетата.

— Първо на първо, както вече ти казах, той нищо не рискува. И второ — когато си го видял, той ни най-малко не се е канел да замине. Мулетата са на тъст му. Решил е да предприеме експедиция, едва след като те е срещнал.

— Но все пак защо си товареше багажа?

— Кой ти е казал, че е бил неговият багаж?

— Виж ти! Какъв друг съвет можеш да ми дадеш?

— Не тръгвай.

— Кажи друго. Решил съм да ида. Е?

Хосе наведе глава и се отдръпна. Изтече една дълга минута. Изведнъж вдигна глава и лицето му светна. Очите му пробляснаха дяволито и той изрече бавно, накъсвайки сричките:

— Последен съвет от човек, който познава добре средата си — всеки път, когато играта стане дебела, купчината диаманти пред теб нарасне твърде много и хазартната треска е в разгара си, избирай най-неочаквания момент, за да се изправиш рязко и се омитай заедно с печалбата. Ще казваш, че си получил колики, или че ти се е допикало. После в никакъв случай не се връщай и не отивай да спиш у дома си.

— Хич не е зле, Хосе. Не се ли сещаш за още нещо?

— Въпреки че изкупвачите на диаманти в мините плащат много по-евтино, отколкото в Каяо или в Сиюдад Боливар, ти продавай спечеленото всеки ден. И не събирай парите в себе си. Карай ги да ти издават разписки на твое име, които после ще осребряваш тук или в Боливар. Ще постъпваш по същия начин и с чуждата валута. Кажи, че те е страх да не би някой път да се увлечеш в залаганията и да пропилееш наведнъж спечеленото. А ако държиш малко средства в себе си, не рискуваш нищо. Повтаряй това наляво и надясно, та всички да го знаят.

— Смяташ, че благодарение на тези мерки имам шанс да се върна?

— Да, така по̀ може да се върнеш жив, ако е рекъл Господ.

— Благодаря ти, Хосе. Лека нощ.

Изтощен от любов, лежах в обятията на Мария, допрял глава до рамото й, и чувствах как дъхът й гали лицето ми. Преди да заспя, си представих как в тъмното пред мен блещука купчина диаманти. Нежно, сякаш си играех с тях, аз ги събрах, сложих ги в една торбичка, после внезапно се изправих, огледах се светкавично наоколо и рекох на Жожо: „Пази ми мястото, отивам до клозета. Ей сегичка ще се върна.“ И потънах в сън, виждайки искрящите хитри очички на Жожо — очи, каквито имаха само истинските деца на природата.

Сутринта се изниза бързо. Всичко беше уредено. Пиколино оставаше в селото. Щяха да се грижат за него добре. Разцелувахме се. Мария сияеше. Знаеше, че щом съм се упътил към мините, все някога ще се върна, докато Каракас поглъщаше мъжете завинаги.

Тя ме придружи до мястото на срещата ни. Беше вече пет часът. Жожо беше на линия, пълен с енергия.